$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Когато всичко изчезне (ПЪРВА ЧАСТ)

Болка. Силна и безпощадна болка... Чувството се разливаше в мен. Главата ми пулсираше, като бомба със закъснител, а в нея отекваше удара на две вселени сблъскали се и разбили се на парчета. Усещах цялото си тяло тежко. Направих усилие да се надигна, тъй като установих, че лежа по стомах. Опрях длани в земята и напрегнах мускули, за да се повдигна и успях. Стори ми се, че отлепих лице на около два сантиметра, но ръцете ми не издържаха и отново се забих плътно в земята. Изстенах. "Какво се случва? Къде съм?" Обърканото ми съзнание блуждаеше из лабиринта от спомени, за да си даде някакъв отговор, но нищо не изплува. Нищичко. Всичко бе потънало в тъмнина, която се разпростираше подобно на течаща по вените отрова.
Изведнъж от някъде се чуха гласове, далечни и мъгляви. Чувах ги така все едно бях под вода. Но нямаше значение, това беше достатъчно, за да забушува надеждата в мен. "Всичко ще бъде наред! Всичко ще се оправи!"
- По.. пом.. по.. - насилвах се да извикам. - П-помощ!
Звуците застиниха. Последва тишина, която изсмукваше кислорода.
- Тук съм - направих нов опит. - Помогнете м-ми! - Защо нищо не ставаше? Размърдах се, инстинктивно може би.
Внезапен захват под мишниците ми ме стресна. Само след секунда усетих, че се нося нагоре. Помагаха ми да се изправя. "Ето! Нещата се оправят." - помислих си. Заля ме вълна на облекчение и благодарност. Краката ми стъпиха, поемайки тежестта на собственото ми тяло, но непознатите ръце продължаваха да ме крепят. След което усетих тласък напред. Направих крачка и още една, докато не се ударих в нова твърда повърхност.
- ...право да... кажете... - чух мъжки глас, който наподобяваше запис върху аудио касетка с разпокъсана и зле сглобена лента прескачаща на места. - ... използва... вас.
Ръцете извиха моите зад гърба и нова болка ме проряза. Китките ми попаднаха в грубо затягане.
"Но, но... какво за Бога?". Страх, мигновен и вцепеняващ страх ме погълна. Отвори се пред мен, като зловещата паст на дялова и ме притегли в себе си. Не бях на сигурно. Не ми оказваха помощ. Единственото нещо което знаех бе, че отново ходя, против волята си. Стъпка след стъпка, право към неизвестното. А нещо в мен ми подсказваше, че поемам към опасното.
Появиха се още звуци и гласове. Долитаха до ушите ми изкривени, обезпокоителни и ужасяващи. Бях обграден от тях. И колкото и да не желаех продължавах да ходя, бутан от дланите на някой, който в никакъв случай не ми мислеше доброто.

Няколко часа по-късно...
Двамата детективи бяха изнервени. Единият обикаляше около масата и сумтеше от време на време, а другият показваше изчерпващото си търпение с рязкото загасяне на цигарения фас в пепелника, който вече преливаше от такива.
Флуоресцентната лампа дразнеше очите ми, стола на който седях, струваше ми се цяла вечност, ми убиваше, а болката в главата ми продължаваше да тупти. Предполагах, че мозъка ми е заприличал на пихтия, затворен в черепа. Представих си смляна риба тон в консерва. "Каква шега само."
- Кажете ни, какво се случи! Този път истината! - изкрещя детектив Ривърс, бутайки силно пепелника, който падна от масата и се струши на пода. - Не, се опитвай да си играеш игрички с нас! - Зъбите му се оголиха, като на свирепо животно, а светлината отразяваща се по голото му теме лесно допринасяше за образа на Баскервилското куче.
- Не знам - възкликнах безпомощно. Бях повторил тези думи сигурно хиляда пъти. По-лошото беше, че казвах истината, а никой не ми вярваше. - Съжалявам, не мога да ви дам това което искате от мен. Няма как, при положение, че нищо не зная - сведох очи към масата. Стараех се да не гледам пръстите или ризата си, защото аленият цвят по тях ме плашеше. В първия момент, в който ги забелязах, изтръпнах. Помислих си, че кръвта по тях е моята и започнах да търся източника й, но друга рана освен тази на тила си не намерих. Не беше възможно цялата тази кръв да е моя, не и толкова много и навсякъде по дрехите ми.
- Не знаеш? Така ли? - нервно попита детектив Силвър зад гърба ми. - А, това знаеш ли какво е? - той мина в полезрението ми, вземайки папката, която стоеше на масата недокосната до този момент от никого. Плъзна я към мен, скръствайки ръце на гърдите си и чакайки да я отворя.
Взрях се в черният цвят на кориците. Искаше ми се пред мен да не бе някаква папка, а черна думка в която да скоча. Не исках да съм тук. А може би не бях! Дали не сънувах? Всичко лесно можеше да се окаже някакъв кошмар, извратен сън, плод на фантазия и спомени от различни сценарии на холивудски филми, останали в подсъзнанието ми. Беше ли възможно, точно в този момент да спях неспокойно в леглото си и всичко това да се разиграва в територията на сънищата¬? Бързо отхвърлих този вариант. Детайлите и чувствата, дори ароматите които усещах бяха прекалено реалистични, за да бъдат измислени. Това бе реалността, сурова и трудна за асимилиране.
Въздъхнах тежко и повдигнах едната корица. В същия миг настръхнах. Стомахът ми се сви и започна да негодува. Повдигна ми се. Усещах киселият вкус в устата си, изгарящ гърлото ми. Пред погледа ми се разкриха снимки на жена. Беше обезобразена до неузнаваемост, издута, насиснена и окървавена. Лежеше на под върху бял дълго космест килим, а около нея се виждаше локва от червената течност. На около половин метър от нея по очи бе проснат мъж. Аз ли бях това? Черни петна започнаха да замрежват фотографиите. Мускулите по тялото ми се свиха, избутах стола назад и навеждайки се повърнах. Дори не успях да отдръпна краката си и изцапах двете излъскани черни обувки, които носех. Усещах погледите на двамата детективи впити в мен. Вече знаех, какво искаха, а то беше виновник. Аз бях убиеца който търсеха, това бе моята роля. Но как? Защо? Убивал ли съм?
Повърнах отново, организмът ми се опитваше да изкара всичко което беше поел.
- Как се казвате, господине? Претърсихме ви и не намерихме у вас никакви документи или нещо което да ви индетифицира.
Изправих се, облягайки се на стола, като държах корема си с ръка, все едно го придържах да не се озове в нозете ми. Погледнах мъжете срещу ми, мъчейки се да се върна в настоящето.
- Какво? - попитах пресипнало с отворена уста.
- Името ви? - повтори, детектив Силвър.
Вдигнах ужасено вежди. Кръвта се отдръпна от лицето ми, оставяйки кожата като надяната маска върху черепа. Пулса ми набра скорост, подобно на мощен двигател пришпорен до дупка. Името ми, нещото което ме разграничава от всички останали хора по света. Буквите които ме правят някой в обществото. Името ми...
- Не го знам - отвърнах с треперещи устни. Осъзнах, че не само случая за който ме разпитваха беше бяло петно, целият ми живот беше празна страница. Тръпки се спускаха по гърба ми. Очите ми се движеха наляво-надясно по масата, като че ли търсеха някъде на нея изписано кой съм. - Не си спомням нищо! НИЩО! - Напрягах съзнанието си, бутах го към ръба и го запращах в стените на черепа си. Мъчех се да го изцедя, да пусне дори капка от някой спомен, за каквото и да било. Молех го да ми даде малко, колкото да се успокоя, да знам че всичко е в следствие на шок. Но празното пространство си остана все така запустяло. - НИЩО, НИЩО... - повтаряйки зарoвих лице в длани опитвайки се поне да запазя здравия си разум. Да съхраня изплъзващия ми се разсъдък.
* * *
Лежах на леглото върху което преди мен най-вероятно са били хиляди престъпници. Криминално проявени хора, сбъркани души. Личности пристъпили чисто човешките закони, причинили един или друг вид болка някому. Това, че се нареждах на същата тази права не ми даваше покой. Измъчвах се от идеята, че може и да съм убил онази жена, както и от факта, че не знаех нищо за себе си. А именно това, че личността ми стоеше под въпрос означаваше, че има вероятност наистина да съм отговорен за престъплението в което бях обвинен. Печех се на бавен огън, подклаждан от личните ми терзания. Убиец, това ли бях? Един безскрупулен, хладнокръвен убиец. Крадец на животи. Но, нямаше ли право само Бог да дава и отнема? Не вярвах ли именно в това? Може би сега да, но преди това дали съм мислил така? Разкъсвах се, бавно малко по малко се разпадах. Не можех да си намеря място и се въртях върху дюшека. Целият бях потен под оранжевия гащеризон, които ми дадоха да облека. Имах чувството, че го прогарям заедно с износените чаршафи под мен.
Лицето на непознатата от снимките се подаваше навсякъде където се заглеждах. Изникваше изневиделица и ме стряскаше. Можех да чуя писъците й, но не бях сигурен дали са ехо от действителен момент или просто фантазия от натрапена вина. Коя беше тя¬? Имах ли някаква връзка с нея? Жена ми, сестра ми, братовчедка или приятелка? Каква роля беше играла в тази загадка - моя живот? Тежест притискаше гърдите ми. Ако получех инфаркт щях да се отърва от това бреме. За секунда това ми се видя добро решение, дори си позволих да го поискам, да се помоля просто да си отида. Бързо обаче се отказах, не исках да бъда егоист. Който и да бях бягството не беше решение, поне така мислех сега. Болката в главата ми се върна. Очевидно мислите ми бяха ключа освободил болезненото пулсиране, чийто епицентър беше тилът ми. Но как можех да спра да мисля? Имах безброи въпроси които жужяха в ушите ми като рояк пчели, жилещи ме без капчица милост.
Надигнах се и седнах в леглото. Дишах дълбоко и тежко, опитвайки се да понеса тежестта на незнанието и неговите последици. Какво още ми убягваше? Нямах спомен за родителите или детството си. Домашни любимци, приятели, училище всичко бе догадки. Като нормалните хора най-вероятно съм имал тези неща, но нищо не изплува. Интересно как в един момент спомените са всичко което имаме, това което ни дефинира. Това, че дишах, че бях жив и здрав не беше от значение, когато цялото ми битие и житие бяха изместени от един огромен въпросителен знак. Положих лакти на колената си и подпрях чело на дланите си. Затворих клепачи. Трябваше да има нещо за което да се сетя. Едно-едничко. Концентрирах се над детските години. Какъв е бил домът ми, стаята където съм израснал? Видях слънчево помещение, с високи прозорци. По стените се редяха плакати на различни филми, а по завивките на леглото имаше щамповани космически кораби и звезди. Играчки, предимно на каубои и коне бяха разпръснати по пода. НЕ! Това не беше истина. Така бих желал да е изглеждала стаята ми, но тя не бе реална, беше измислица. В изблик на гняв и безсилие скочих на крака и започнах да обикалям в кръг из тясната килия. Добре, можех и да се питам за всичко около себе си, но поне имаше факти, които биха ме отвели поне до някъде. "Хайде мисли, мисли!" Преди да надяна затворническите дрехи, бях облечен в бяла риза с черен панталон по който личеше прецизно направен ръб. Имах официални обувки лъснати до блясък. Всичко беше скъпо, сигурен бях. Кройките, материалите и усещането когато ги носиш издаваха броя на стотачките които си платил, за да ги имаш. Явно парите не ми бяха проблем. Това беше начало. Щом имах достатъчно средства, за да пазарувам от маркови магазини, какво работех? Адвокат? За жалост единствените закони които се сещах, бяха че хората трябва да си плащат данъците, имуществото на семейството се дели по равно при развод и че в ситуацията, в която съм, имам право на човек който действително практикува тази професия, защото беглите ми познания в тази сфера свидетелстваха за това, че аз със сигурност не се занимавах с това. Може би банкер? Или ресторантьор? Не, не, не и пак не! Бях в задънена улица. "По дяволите!"
Звука на приближаващи се стъпки ме накара да спра да се чудя и гадая. Обърнах се към решетките. Коридора вървеше успоредно на реда килии, което означаваше, че идващите щяха да се покажат от дясната ми страна. Заслушах се в звуците които издаваше пода под техните крака. Чувах стъпването на равни подметки, но наред с тях и тракането от обувки на висок ток. Едното беше жена. Направих крачка назад в очакване. Пред тесния ми затвор се показа детектив Силвър, а до него стоеше зашеметяващо красива блондинка. Всичко в нея беше изпсано. Големите сини очи, подчертани с малко грим, плътните й и сочни устни, които накараха устата ми инстниктивно да се напълни със слюнка. Имаше високи скули, малък нос, а фигурата й беше изваяна до съвършенство. Красотата на непознатата щеше да бъде още по-пълна, ако не бе притеснението загнездило се на лицето й. Забелязах, че под елегантната бяла рокля тя потрепваше, най-вероятно се ужасяваше от мястото. Но какво правеше такава жена тук? Та тя изобщо не се вписваше в обстановката, по-разумно би било да я видя на кориците на някое модно списание.
- Е, явно нашия Джон Доу най-после намери онова което търсеше - изрече с раздразнение Силвър. - Или да ви наричам господин Уелс?
Не разбирах какво се опитваше да ми каже детективът. Нищо не бях намерил. Свъсих вежди в недоумение. Блондинката се приближи, като мина пред мъжа.
- Хайде, да се прибираме, скъпи. Мястото ти не е тук - изричайки последната дума, тя се огледа с пренебрежение. След което очите и се спяха върху моите.
- Коя сте вие? - попитах, наблюдавайки много внимателно лицето й.
Тя повдигна вежди, което образува ситни бръчки по челото й. Не беше особено учудена.
- Не ме ли помниш? Аз съм съпругата ти.
Съпругата ми? Все едно ме зашлеви с мокър парцал. Възможно ли беше наистина тази спираща дъха жена да беше омъжена за мен. Сведох очи към ръцете си. Единствения видим символ на брака отсъстваше. Не носех халка.
* * *
Не се чувствах на мястото си. Меката, и най-вероятно страшно скъпа кожа, с която бяха тапицирани седалките ми се струваше ужасно неудобна. Личния шофьор, който управляваше автомобила често хвърляше по едно око в огледалото за обратно виждане, като задържаше погледа си върху мен само за секунда, но тя беше достатъчна да разкрие едва сдържаното му любопитство.
Съпругата ми, или поне жената която се представяше за такава стоеше до мен. Стойката й показваше грация и изтънченост, но лицето беше вкаменено. Не бе продумала и дума след като се излязохме от полицейския участък. Но аз исках да я питам за толкова много неща. Ако наистина бе жената за която съм се оженил, трябваше да разполага с нужната информация. Но трябваше да започна от далече, постепенно да я подготвя за големите въпроси. Сега ми трябваше нещо по-малко, но също толкова важно.
- Как се казвате?
Тя обърна глава към мен, изоставяйки предното стъкло в което се беше концентрирала така все едно на него бе изписана задача от висшата математика. Нацупи леко устни и присви очи. Очевидно нещо я дразнеше.
- Моля те, Дейвид, спри да ми говориш на вие. За, Бога та ние делим едно легло!
- Дейвид. Значи така се казвам. Дейвид... - оставих името да кънти в устата ми. Да добие материалност, да ме изпълни... Да се почувствам като Дейвид, Дейвид Уелс. И понеже не успях, то поне се утешавах с това, че звучеше стабилно, силно. Върнах се към случващото се, трябваше да разбуля още мистерии относно личността си. - Извинявай, знам колко абсурдно е да съм женен, а дори да не помня името на съпругата си с която всяка вечер си лягам.
- Наистина не е хубаво, но предвид обстоятелствата... - тя сви леко рамене. - Вивиан. Това е името ми, но по принцип ти се обръщаш към мен със "скъпа" когато сме в компанията на други хора, или с... - тя хвърли надменен поглед към шофьора, който отново надничаше в огледалото, след което тихо изрече - "зайче", когато сме сами.
Зайче? Сериозно ли бях използвал точно тази дума? Лекото затопляне на бузите ми издаде факта, че се засрамих. Сведох очи надолу. "Голямо си дете, Дейвид!"
- За сега Вивиан е добре - започнах да преплитам пръсти. Не се чувствах комфортно в колата, а сега започнах да усещам и дискомфорт от самия себе си. "Чудесно!" - Коя година сме?
- Две хиляди и дванадесета, разбира се! - Вивиан, ме погледна така сякаш очаквах да се намираме в ерата, в която всеки момент пред луксозния автомобил ще изскочи някой динозавър.
Но очите й и това как ме гледаха нямаше значение точно в този момент. Замислих се над това в коя година очаквах да сме. Интересното беше, че помнех различни факти, бих казал че на този етап от времето на който бях корабокруширал те нямаха значение, но бяха ориентир. Например в главата ми изникнаха картини от нападението на 11 септември, смяната на президента - Обама зае мястото в овалния кабинет, заметресението в Япония... Как можех да знам и ясно да си спомням тези неща, но не разполагах дори и с една частица от собствената си история? Още по глупавото в случая бе, че макар и знаейки тези неща, не знаех коя година показва календара. Очевидно що стане въпрос до мозъка, нищо никога не е сигурно.
- Вивиан... - напънах се да добавя "скъпа", но просто не ми звучеше правдоподобно. Старото ми аз може и да го е изричало с лекота, но този който стоеше пред госпожа Уелс, не беше човека който тя познаваше. Затова просто продължих. - Ние с теб наистина ли сме женени?
Последва гърлен смях от нейна страна, но в същото време пресилен. Бях готов да се закълна, че макар и да я виждах за първи път след загубата на паметта си, тя не се смееше така когато нещо й беше забавно.
- Ооо, мили! Естествено, че сме женени!
- Тогава къде е брачната ми халка - вдигнах длани, за да покажа, че на пръстите ми нямаше нищо.
- Забравил си я в нас. Видях я на етажерката на огледалото днес сутринта. Най-вероятно си я свалил преди да влезеш да си вземеш душ.
Дали се опитваше да обеди мен или себе си, не бях сигурен, но отговора определено не ме задоволи. Усещах, че нещо ми се изплъзва. Колкото и красива да беше, Вивиан не реагираше по представите ми за съпруга чийто мъж току-що е претърпял ужасен момент и се е снабдил с амнезия.
- От колко години сме женени? Разкажи ми и повече са мен! Кой съм с какво се занимавам - Не можех да отлагам повече, трябваше да разбера всичко. Която и да беше жената до мен, щом знаеше името ми, трябваше да знае и други неща.
- Дейвид, не искаш ли да поговорим след като те прегледа лекар. Обадих се на доктор Монгомъри, докато те чаках да си вземеш нещата от участъка. Той ще ни чака вкъщи.
- Не - отсякох категорично. - Трябва да зная, кажи ми.
Тя въздъхна тежко. Намести се, като смени крака който поемаше тежестта на другия и се извъртя към мен.
- ОК. Щом настояваш. Женени сме от шест години, нямаме деца. Ти си художник, при това доста добър, "New York Times" те постави на трето място в класацията си за най-вдъхновяващи нови таланти, след Адел и някакъв писател чието име не запомних. Картините ти се продават като топъл хляб, при това на доста добра цена, смея да твърдя. Наскоро имаше грандиозна изложба, която се отрази по всички медии, което е само още една звезда в биографията ти. Завършил си изобразителни изкуства в Европа, по принцип си англичанин, но дългите години които си прекарал в Америка са изчистили акцента, но не и фамилията ти. Поне така предполагам, никога не съм те питала защо не говориш като Кралицата на Англия - последното като че ли го отбеляза за себе си.
- Ами родителите ми? Кои са те?
- Не знам, Дейвид - нова въздишка се отлепи от гърдите й. - Не говориш за тях. Единственото което мога да ти кажа е, че са починали. Били са богати, но най-вероятно изключително строги, за второто съдя от факта, че не ги споменаваш никога. За семейство приемаш първия братовчед на майка ти, който се е преместил тук в Щатите още когато си бил малък, както и сина му - Грег, който живее един вид при нас, отскоро. Преотстъпи му третия апартамент.
- Какво ще рече това? - не схващах какво имаше предвид с
думите - "третия апартамент".
- Ами, ти купи три огромни апартамента един над друг, като ги съедини под формата на мезонет с нечувани размери. Когато се запознахме, тъкмо се беше сдобил с втория, но от миналата година стана собственик и на третия, като превърна междинния в свое студио.
- С толкова пари ли разполагам? - не можех да повярвам на думите й.
- Бих казала, че са повече от колкото можеш да изхарчиш докато си на тази земя.
- А ти с какво се занимаваш, Вивиан?
Сините й очи затърсиха нещо през прозореца. Очевидно беше, че отговора който щеше да последва не й бе приятен.
- С нищо - почти измънка. - След сватбата ни, не работя - върна тялото си в предишното му положение и се облегна плътно назад, като си сложи огромни слънчеви очила, на чийто рамки с големи букви пишеше: "Гучи".
Очевидно разговора беше приключил. Извърнах се към страничното стъкло и се загледах в хората които вървяха по тротоара. Завиждах им, всеки от тях разполагаше с нещо което аз нямах. Всички те имаха живот, живот изпълнен с безброй спомени. Къде хубави или лоши, но такива към които можеха да се връщат отново и отново. А аз тепърва се сблъсквах с Дейвид Уелс. Който и да беше той, не трябваше да го търся в себе си, а във всичко което ме обграждаше.
В главата ми прозвуча различен вариант на собственият ми глас: "Готов или не, аз идвам!"
* * *

Бях зашеметен. Дори и в най-смелите си мечти, които съществуваха от разговора с Вивиън в колата, не бях предполагал, че домът ми ще бъде Меката на лукса. Беше като музей на технологиите и комфорта на 21-ви век, което ми даде горе-долу ясна представа за размера на банковата ми сметка, както и за това, че явно не можех да пестя. Или може би никога не ми се беше налагало. Просторни пространства, стъклени стени, огромни плазми и изчанчени арт мебели се простираха навсякъде около мен. Аранжировки от различни цветя красяха тук-таме жилището, вдъхвайки му живот, а картините по стените показваха стил. Сетих се за нещо.
- Има ли някоя моя сред тях? - попитах сочейки произведенията на изкуството.
Вивиан проследи посоката на показалеца ми и виждайки къде я отвежда надигна леко вежди.
– Да, всичките са твой.
– Сериозно? - стомахът ми се преобърна от изненада и вълнение. Решително се отправих към най-близката картина, която всъщност беше портрет на съпругата ми.
– Тази ми е любима - възкликна Вивиън. - Пресъздаде ме изключително добре, но не пожела повече да ме рисуваш. Не попитах защо, но май и сега не е най-подходящият момент за това.
– Не е, госпожо Уелс - отвърна й, доктор Монгомъри, който след като ме прегледа и превърза главата, бе почерпен от личната ни чистачка (очевидно и такава имахме, освен частния шофьор), с чаша горещо кафе, което в момента пиеше. - Можете да помогнете на съпруга си, не като му задавате въпроси, а като му припомняте неща, показвате му предмети и места свързани със силни емоционални спомени. Ароматите и музиката също помагат. Когато са свързани с дадени ситуации подсъзнанието ни ги запечатва в очакване на повторното им преживяване, когато ги изважда наяве. Статистиката сочи, че...
Спях да слушам думите на доктора, съсредоточих се върху картината. Не можех да повярвам, че моите ръце бяха сътворили нещо подобно. Самата мисъл ми се виждаше абсурдна. Можех да се закълна, че не бях в състояние и един правилен кръг да нарисувам, а пред мен стоеше изпипан до съвършенство портрет, с огромни размери. Жена ми твърдеше, че съм я изобразил добре, приликата определено беше поразителна, но в психологията на самата картина имаше нещо. Нарисуваната Вивиан криеше раздразнение и непоносимост в очите си. Красотата на лицето й ми се струваше повърхностна и крехка фасада, под която се спотайваха мрачни чувства, подчертани от студените цветове които бях използвал. А позата, с кръстосани на гърдите ръце, изглеждаше отбранителна и целяща самосъхранение. Дали съпругата ми виждаше същото което и аз? Или за нея произведението имаше чисто декоративна цел, представляващо украшение с което се гордееше и показваше със задоволство, когато сме канили приятели на гости? Извърнах се към живата Вивиан, която разпитваше доктор Монгомъри за различни техники с които може да накара заспалата ми памет да се събуди. Наистина беше красива. Запитах се дали това бе причината да се оженя за нея - визията й. Имало ли е някога помежду ни изпепеляваща любов, а ако е имало, къде ли беше тя сега? Жената дошла да ме отведе от ареста, до момента не беше показала страст... Възможно беше и да се залъгвам. Може Вивиан никога да не е била като Жулиета, но това не означаваше задължително, че не ме обича. Най-вероятно си внушавах, предвид всичко което ми се беше случило за по-малко от двадесет и четири часа, бе повече от възможно да ме гонеше параноя.
– Дейвид! - непознат мъжки глас извика името ми, някъде зад мен.
Обърнах се. На спираловидното стълбище, което се извиваше към тавана, стоеше млад мъж към края на двайсетте. Беше облечен в шикозен тъмносив костюм, на който се открояваше наситено зелената му вратовръзка. Пепеляво-русолявата му коса, бе оформена прецизно, все едно беше аксесоар, а не просто коса. Имаше зелени очи, подчертани от вратовръзката и завидна костна структура на лицето. С други думи, беше красив и го знаеше.
– Ти си тук! Къде беше? С Виван умряхме от притеснение! - той забърза надолу по стълбите и след няколко секунди вече беше на по-малко от метър до мен. - Какво се е случило? - погледа му спря на превръзката на главата ми.
– Ами... - разтърках челото си с пръсти.
– Грег, Дейвид е претърпял нещо като инцидент... - намеси се съпругата ми, все още стоейки седнала на огромния бял диван, до доктор Монгомъри. - Сложно е за обяснение.
– Грег? Ти си синът на братовчеда на майка ми, така ли? - попитах.
Той ме погледна объркано. Погледа му прескачаше от мен, на Вивиан и обратно.
– Той страда от амнезия - намеси се доктор Монгомъри. - Вие двамата трябва да му помогнете да си върне загубените спомени. Тъкмо обяснявах на госпожа Уелс, че според мен ще отнеме време, но господин Уелс все пак ще се върне към старото си "Аз".
Не бях сигурен, че Грег разбираше какво точно се случва. Беше забил в едно състояние, като компютър който се нуждаеше от рестартиране.
– Не помниш кой съм? - той се взря в мен.
Правилно ли долавях в него известна доза съмнение?
– Не, сякаш те виждам за първи път в живота си - отговорих му. - По-лошото е, че не помня нищо от всичко това - разперих ръце и направих няколко крачки настрани. - Или кой е той - посочих образа си в огледалото.
И тогава замръзнах. Осъзнах, че за първи път се виждам. Не ми беше минавало през ума как изглеждам, явно съзнанието ми беше подтиснало този въпрос и го бе поставило на края на редицата от безкрайни негови събратя.
Мъжа който ме гледаше от отразяващата повърхност, беше чужд за мен, но не можех да отрека, че изглеждаше добре. Разбира се, превръзката на главата, торбичките под очите и измъчения вид си казваха думата, но можех да се закълна, че когато беше в по-добра форма човека изглеждаше привлекателно. За англичанин изглеждах нетипично. Имах мургава кожа, високи скули и плътни устни. По-скоро можех да мина за италианец. Цвета на ирисите ми беше кафяв, както и косата, която се подаваше над бинта. Излъчването което долових беше обаятелно.
– На колко години съм? - попитах оглеждайки лицето си в полупрофил.
– На тридесет и три - отвърна ми Вивиан, която като всички присъстващи беше млъкнала и ме наблюдаваше.
Не виждах такъв отпечатък на времето върху външния си вид. По принцип най-голямата карта на изминалите години беше лицето. Мимически бръчки от усмивки до устните и очите, такива от притеснение по челото и между веждите, свидетелстваха за различните мигове и състояния, но при мен като че те бяха заличени от магическа пръчка. Странно.
– Имам ли някакви пластични операции? Или може би ботокс? - още задавайки въпросите изтръпнах. Тези неща смятах предназначени за женската част на света. Можех ли да се окажа толкова суетен?
Съпругата ми започна да се смее, отново ми прозвуча леко пресилено и неестествено.
– Не, скъпи, нямаш. Предполагам просто добър ген.
– Аз ще тръгвам. И без това имате да наваксвате доста - доктор Монтгомъри се изправи на крака. – Благодаря за кафето и искрено се надявам Дейвид да има подобрение съвсем скоро. Знайте, че дори най-малкия пробив, като това например да си спомни любима дреха или храна е от голямо значение. Така че дръжте ме в течение на нещата - той се здрависа с Вивиан, кимна на Грег, после дойде до мен, като също ми подаде ръка. - Карай бавно, малко по малко, Дейвид.
– Разбира се - отговорих му, докато поемах дланта му в своята. - Искам само да ви попитам, от колко време сте личния ми лекар?
– Вече пет години - отвърна ми с лека усмивка, като пусна ръката ми. - Е, хубав ден на всички.
– Ще ви изпратя до долу, докторе - решително каза Грег, след което го последва през входната врата.
Останахме само аз, Вивиан и гробното мълчание помежду ни. Тя като че ли избягваше да ме поглежда. Беше хванала лъжичката и бавно разбъркваше кафето си, навела поглед към него.
– Как разбра, че съм в ареста? - сам се изненадах от въпроса си.
Ръката й замръзна. В продължение на няколко секунди стоеше неподвижно.
– От сутрешните новини - тя прокара пръсти през косата си. - Казаха, че си арестуван. До довечера цялата медия ще бълва неща за теб, полицаите може и да не са те познали, но елита на този град, ако не и на целия свят, те познава - тя спря за секунда, като че ли изискваше време да се върне на основната линия на историята. - Както и да е, веднага след като разбрах, се обадих на адвоката ти, който отиде до съда. Той направи невъзможното, за да убеди съдията да те пусне под гаранция, убийството не е едно от най-леките престъпления, все пак. След това веднага отидох в участъка, за да те взема - напълни бузи с въздух и шумно издиша, все едно нейната сутрин беше по-тежка от моята. - Полицаите ми казаха, че страдаш от загуба на памет, не бяха сигурни дали е истина, но щом не ме разпозна, мисля, че детектива който ме придружи до килията ти разбра, че не разиграваш театри. Макар, че те самите не играят по правилата. Нямали са право да ти вземат дрехите, освен ако не те изпращат в затвора. Но за ФБР, като че ли няма ограничения, предполагам - тя отпи от кафето си.
– А кога ме видя за последно?
– Снощи, Дейвид. Точно преди да излезеш. Каза, че трябва да свършиш нещо важно. Не ми даде обяснения, нещо което ти е запазена марка. С времето се научих и да не питам, защото най-много да те раздразня.
– Та ти си ми съпруга! - отидох и седнах до нея. Не можех да разбера какви точно взаимоотношения сме поддържали с жената срещу мен. Логично би било да знае какво се е случвало във всяка една секунда, а тя току-що ми беше казала, че нормалното е било да я изолирам.
– Знам - отпи втора глътка, все така отбягвайки очите ми. Не изглеждаше раздразнена от факта, че не съм споделял. Напротив, говореше така все едно осведомяваше, че не харесва облачното време. Безразличие, това се четеше по лицето й.
– Не се ли питаш какво точно се е случило? Дали не съм убил онази жена? - започнах да ръкомахам малко повече от колкото бе нужно. Раздразнението което исках да видя в нея, за да характеризирам нещата като нормални, всъщност използваше мен за приемник.
– Не си убиец, Дейвид! В това съм сто процента сигурна - тя обърна глава и ме погледна, все едно, за да затвърди думите си постави ирисите си на моите. - Може и да имам въпроси, но както каза доктор Монгомъри, сега не е времето за тях.
– А, ти познаваше ли я? Жената имам предвид, жертвата.
– Не - беше категорична и рязка.
Входната врата се отвори и през нея влетя Грег. Носеше плик в ръката си, който ми подаде.
– Беше в пощенската кутия. Пише твоето име - каза, насърчавайки ме да го взема. Което и направих.
– Скъпи, защо не се качиш да видиш ателието си - предложи Вивиан. - Може и да си спомниш някое произведение. Все пак, всеки художник е свързан с картините си - тя посочи витата стълба на която бях видял Грег за първи път. - Точно на следващия етаж.
- Може би си права - отвърнах, изправяйки се на крака.
Тръгнах по стъпалата нагоре, усещайки погледите им на гърба си. Знаех, че нещо продължава да ми се изплъзва, нещо просто не беше наред. Точно преди да се озова в творческото си място се сетих за нещо което исках да ги попитам. Тръгнах обратно надолу, но се спрях чувайки ги да говорят.
– Не трябваше да се получава така - гласа на Грег беше колкото разтревожен, толкова и ядосан. - Нещата трябваше да се развият по съвсем различен сценарии.
Стомаха ми се преплете. Адреналина в тялото ми се покачи, усещах, че вместо кръв във вените ми тече гориво.
– Успокой се - Вивиан звучеше уравновесено. - Всичко ще стане така както го планирахме. Явно просто ще отнеме малко повече време от предполагаемото.
– ОК, ОК...
– Грег, ще слезеш ли моля те, да поръчаш на шофьора, да отиде да ми вземе роклята от химическото?
– Да, добре.
Чух стъпките на Грег, след това отварянето и затварянето на входната врата. Сърцето ми биеше шеметно, блъскаше под гърдите ми бързо и силно. Едва закрачих обратно нагоре, стараех се да бъда безшумен. Усещах мускулите си стегнати, пробождани от множество иглички.
Чутото кънтеше в главата ми, която отново бе обхваната от болка. Заговор. В това ли бях попаднал? Заговор ръководен от собствената ми жена! Мозъкът ми заплашваше да се взриви.
Дадох си сметка, че все още държа плика. Бързо го отворих и измъкнах листа отвътре, разгръщайки го. Съобщението беше кратко и ясно.
" Знам истината. А ти искаш ли да я разбереш?"
Зави ми се свят и се свлякох на земята. Бях безпомощен и сам, изправен пред различни опасности. Но как? Как можех да се спася? Как процедира човек, когато всичко изчезне?

Край на първа част


09 април, 2012