$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Преследвана от сенки

Tе отново бяха там. Сигурна бях. Макар и да се криеха в дълбокия мрак на нощта, знаех, че ТЕ са там. Стояха. Дебнеха ме. Наблюдаваха всяко мое движение и чакаха... „Какво ли всъщност чакат? – питах се. - Какво изобщо искат от мен, по дяволите? Не знам.” Вече четвърта вечер, откакто ги забелязах, двата непознати мъжки силуета не мърдат от поста си на отсрещната страна на улицата. „Знам, че не си въобразявам. Те са истински!“ Макар майка ми да не ми вярваше, нито скапаното ми гадже Джим, както и всеки на когото бях споделила, аз знаех, че те са съвсем реални. „Но защо аз? Какво съм направила?“
Обикалях в кръг в стаята си и от време на време подръпвах пердето на прозореца, като се заглеждах в двете сенки отсреща. Убедена бях, че са наясно, че знам за присъствието им. Маханах се от стъклото и отидох до дамската си чанта от където извадих кутията с цигари и запалих една. Вдишах дълбоко дима, като го оставих го да нахлуе в дробовете ми и леко да ме омае, след което бавно го изпуснах през устата. До колкото знаех никотинът помага при стрес, или поне така бях чувала.

На вратата се почука. Подскочих.
- Може ли да вляза? – извика майка ми.
Съвсем бях забравила, че я накарах да дойде вкъщи, за да не съм сама.
- Да, влез.
Тя отвори и прекрачи прага, като направи нацупена физиономия усещайки цигарения дим.
- Теса, пак ли пушиш? – попита слагайки ръце на хълбоците си.
- Майко, не съм на пет години! Пък и това е моя дом, ако искам дори ще го подпаля – не й останах длъжна и на свой ред направих кисела гримаса.
- Не и докато аз съм тук – заяви така все едно се канеше всеки момент да ме накаже. – Дойдох да ти пожелая лека нощ.
Въздъхнах и обърнах глава към прозореца.
- Какво има? – тя направи крачка напред.
- Те отново са там.
Не каза нищо, просто ме подмина и отиде до пердетата, като зарови глава между тях. За около пет секунди залепи нос за стъклото, след което се обърна към мен.
- Няма никой!
- Напротив, там са! Точно до дървото отсреща!
- Теса, започвам да се притеснявам за теб. Привиждат ти се разни неща. А и след аборта се държиш странно... – пое си дъх. Погледът й омекна, стана някак загрижен. – Мисля, че имаш нужда от помощ.
„Какво, за Бога, каза тази жена?!“
- МОЛЯ? – изкрещях, като ядосано изтръсках пепелта от цигарата върху килима. – Нямам нужда от нищо друго освен от подкрепата ти, от това да ми вярваш. Нито си въобразявам, нито си измислям. Сенките ме следят, не го ли разбираш? Страх ме е... – последните думи се изплъзнаха от устата ми без моето разрешение. Но въпреки това бяха истина. Усетих как сълзи на безсилие започнаха да парят на очите ми.
Майка ми се приближи към мен и протегна ръка в опит да ме докосне, но аз рязко се отдръпнах от нея, блъскайки я настрани. Тя застина на едно място. В погледа й се четяха изненада и недоумение.
- Миличка, моля те, успокой се. Нека да...
- Не – прекъснах я. – Не ми вярваш, знам го. Просто напусни. МАХАЙ СЕ! – истерично изкрещях.
Тя сведе глава и тръгна към вратата. Спря се за миг и се обърна да ме погледне. Поклати глава и излезе. Тежка въздишка се отлепи от гърдите ми. Ядосано избърсах сълзите, които се стичаха по скулите ми. Отидох до пепелника на масата и загасих цигарата, след което седнах на края на леглото и се замислих. Притеснение сковаваше тялото ми. Бях съвсем сама, собствената ми майка, най-близкият ми човек на този свят не вярваше на думите ми. Почувствах се уязвима. Ужасът дълбаеше дупка в стомаха ми. Изведнъж в съзнанието ми се прокрадна мисъл, по-плашеща дори и от идеята за непознатите ми спътници. Дали наистина всичко не бе плот на въображението ми? Възможно ли бе, тъмните силуети да бяха родени от собствената ми фантазия? След приблизително половин час размишления взех решение. Скочих на крака и тръгнах към прозореца. На около крачка от него спрях изпълнена с несигурност. Затворих очи. Да се изправя срещу съмненията си бе трудна задача. Отворих клепачи и непоколебимо стиснах плата на пердето, след което мислено преброих до три. Ръцете ми разтвориха завесата и пред мен се появи сумрачната улица. Не виждах никого. Всичко изглеждаше безлюдно, потънало в съвършено спокойствие. Заля ме вълна на облекчение. Усетих как в гърлото ми се надига ироничен смях. Никой не ме наблюдаваше. Бях просто една параноична тридесет годишна глупачка. В този момент на пътя навън блеснаха фарове от автомобил. Светлината им се плъзна по улицата, като освети ствола на дървото. Сърцето ми започна да бие ускорено, като детонатор на бомба наближаващ мига на експлозията. Мускулите ми се схванаха и студени подобни на змии тръпки се спуснаха по гърба ми. Изпищях и се метнах на земята, удряйки главата си в пода. Отвън се чу набиването на спирачки и отварянето на врати. Миг по-късно някой потропа долу, но нямах време да осъзная всичко. Единственото за което мислех бе мъжа скрил се наполовина зад ствола на дървото, насочил ръка държаща пистолет към мен. И очите му, студени и черни като нощта.
От коридора се разнесе звукът от изкачващи се нагоре стъпки. Няколко чифта крака приближаваха стаята ми. Изтръпнах. Все още се мъчех да фокусирам погледа си, след удара в земята. Тавана над мен се въртеше и размазваше по краищата. Помъчих се да се изправя, но остра болка прониза тила ми. След малко в стаята ми нахълтаха двама мъже, облечени в бяло, а майка ми ги следваше по петите с изписано притеснение на лице. Тя притискаше длан към устата си, все едно се мъчеше да възпре думите да не изпадат от устата й. Премигнах няколко пъти, в отчаяни опити да наместя картината пред очите си. Мъжете се наведоха над мен.
- Не, не... – шепнех. Гласът ми като че ли извираше от кладенец, някъде дълбоко в мен. – Недейте, моля ви...
- Успокойте се госпожо. Трябва да дойдете с нас за малко. Нищо няма да ви се случи – каза единият.
Двамата ме хванаха над лактите и ме изправиха на крака. Започнах да се гърча и мятам. Исках да ме пуснат. Какво правеха? Обърнах се към майка ми за помощ, но срещайки погледа ми тя гузно наведе глава надолу. Какво се случваше? Забивах пети в пода, дърпах се, но те продължаваха да ме влачат със себе си. Крещях. Виках. В един момент осъзнах, че плача. Къде ме водеха? Какво искаха от мен? Ръцете им ми причиняваха болка. Слязохме на първия етаж на къщата, след което излязохме навън, където чакаше паркиран бял миниван. Задните му врати се отвориха и от там се подаде лицето на трети непознат мъж с посивяла брада. Започнах да ритам във въздуха.
- Спокойно, Теса! За твое добро е – каза ми с равен тон брадатият, който също като другите бе облечен в бяла престилка.
Последното което чух, бе тръшването на вратите зад гърба ми и бръмченето на двигателя. След това потеглихме.

Четири дни по-рано...

„Мразя си работата, мразя я!“ – стенех на ум докато крачех из тесните и тъмни улички на града. Бе почти десет часа вечерта, а аз вместо вече да съм си в нас, по заповед на шефа ми отивах към дома на някакъв мъж, за да взема, един Бог знае какви, важни документи. Тръпки ме побиваха от квартала в който се намирах. А на всичкото отгоре десетсантиметровите токове които бях обула, не само че тракаха така все едно бях подкована кобила, ами и сигурно вече ми бяха направили пришки с размера на лунни кратери. Но от друга страна с тях бедрата ми изглеждаха по-стегнати и стройни, а „прилично“ късата ми пола се съчетаваше идеално с обувките. Силно се надявах шефа ми да възприема посланието на облеклото ми като: „Достойна съм за повишение“, а не като: „Чакай ме след пет минути в тоалетната, за едно бързо“. Все пак това, че работех в адвокатска кантора не означаваше, че трябва да се нося като всички лелки там. Все още бях млада.
Адресът, написан на листа който стисках в ръката си, показваше, че съм на правилната улица, но все още не можех да намеря нужната ми кооперация – номер тридесет и осем.
Проклетият Джим пак ми бе вързал тенекия. Каза ми, че ще ме придружи, но това беше преди да разбере, че любимият му футболен отбор, подобно на рогат добитък, тича наляво-надясно по зелената морава в гонене на някаква си проста топка. Така че в момента той най-вероятно седеше пред телевизора обърнал на Sport-TV, наливаше се с бира и внимателно наблюдаваше в коя врата ще влезе проклетата топка. Сигурно изпитваше огромно удоволствие, обаче не подозираше, че тази вечер няма да му позволя дори да припари до моята „морава“.
Някъде на близо започна да бие църковна камбана. Първия удар ме хвана неподготвена и ме накара да подскоча. Спрях се за секунда, положила ръка на сърцето си, което усещах да бие бясно. Стори ми се, че освен камбанния звън, отекна и друг звук. Ослушах се, но не чух нищо. Плюх си в пазвата и продължих напред. Забелязах, че от дясната ми страна се падаше жилищна сграда с номер двадесет и девет. Определено наближавах, просто трябваше да завия на ъгъла малко по-надолу и сигурна бях, че щях да съм на точното място. Свивайки по улицата, едва не се блъснах в трима мъже. Стресната се забих на едно място. Двамата мъже бяха застанали от двете страни на третия, като го подпираха, преметнали ръцете му около вратовете си. Най-вероятно излизаха от някой бар, където господина в средата се бе натряскал жестоко. Сведох глава, хвърляйки им крадешком по един поглед.
- Простете – смотолевих и ги заобиколих, оставяйки ги да продължат по пътя си.
След няколко крачки пред мен се изправи врата тридесет и осем. Металните цифри окачени на нея бяха започнали да ръждясват, но все още стояха на мястото си. Изкачих стъпалата и натиснах звънеца на апартамент тринадесет.
- Кой е? – от домофона се разля неприятен мъжки глас.
- Прощавайте за късния час, господин Терънс. Аз съм Таса Ричардс. Работя за господин Делмайер. Той ме изпрати да взема от вас някакви документи.
Последва мълчание. След което бръмчащ звън оповести, че входната врата е отключена.
Десет минути по-късно отново стоях пред сградата, чакайки таксито което си бях поръчала. Стисках папката с документите в ръцете си и мислех за думите с които ме изпрати господин Терънс: „Бъдете внимателна Теса. Много хора биха убили, за да се доберат до информацията която съдържат тези листи.“ Предполагах, че се шегуваше. Погледа ми се зарея по улицата. Изведнъж в сянката на двете посктойки отсреща изникна едър мъжки силует. Стоеше неподвижно и макар да не виждах очите му ги усещах приковани в мен. Стомахът ми се преобърна. Направих крачка назад долепяйки гръб за вратата. Панически премиганх няколко пъти и когато зрението ми се избистри от мъжа отсреща нямаше и следа, а таксито вече бе паркирало пред стъпалата. Забързах надолу и се хвърлих на задната седалка. Господи, дали полудявах? Погледнах през прозореца към мястото където стоеше непознатия, но по нищо не личеше там изобщо да е имало някой. Възможно ли бе да халюцинирам, изплашена от думите на господин Терънс?
- Извинете госпожо, на къде да карам? – попита изнервено шофьорът, изтръгвайки ме от притесненията ми.
- Съжалявам – казах и дадох адреса си.
Няколко секунди по-късно вече се носехме по улицата, а аз продължавах да се питам дали не ми хлопа дъската.
След тази вечер, започнах да чувствам, че някой постоянно ме следи. Виждах силуетите където и да отидех. Те бяха навсякъде. Така и не успях да се срещна с шефа си, който бе заминал в командировка, за да му дам документите. Притеснението ми нарастваше. Несъзнателно започнах да гледам през рамо, когато вървях по улицата. А вечер когато си бях у дома, стоях до прозореца и ужасена наблюдавах движението на сенките. Два пъти бях викала полиция, но след като оглеждаха наоколо, ченгетата ме уверяваха, че в района няма никой който да ме дебне. Не вярвах на думите им. Знаех, че онези непознатите са наблизо. Усещах ги. Сигурна бях, че са се скрили добре, но това не означаваше, че ги няма.
Накрая повиках майка си вкъщи, за да съм по-спокойна, че не съм сама с кошмарите си. Същата вечер мъжете в бяло ме отведоха.

* * *


- Госпожице Ричардс, обяснете ми още веднъж за тези сенки – брадатият положи длани на бюрото и преплете пръсти. Жест който би трябвало да означава, че е въоръжен с желязно търпение. Подозирах обаче, че също като на мен му бе писнало да стои в този кабинет.
Издишах шумно. Нервите ми се късаха една по една. Какво правех там?
- Доктор Пиърс, - погледнах го право в изморените му очи, около които се редяха множество врязани бръчици, - за стотен път ви повтарям, че някой ме следи. Не знам кой. Не съм сигурна защо, но това е самата истина. Преди да нахълтате в дома ми и да ме довлачите тук, видях срещу къщата си да стои мъж. Бе насочил оръжие към мен – неволно потреперих.
- Не сме нахълтали в дома Ви, госпожице Ричардс. Бяхме повикани от майка Ви, която се притеснява за вашето здраве. Според нея Ви се привиждат разни неща.
- НИЩО ПОДОБНО! – извиках и рязко се изправих на крака. – Това не е вярно, всичко е съвсем реално! Тези хора са толкова истински, колкото сме ние двамата с Вас! – започнах да се треса, този път от гняв. Бях бясна. Проклинах това място, проклинах човека срещу себе си, но най-вече проклинах майка си, за това, че ме бе предала.
- Моля Ви седнете и се успокойте – той протегна ръка, сочейки стола който преди няколко секунди бях избутала назад.
- Никъде няма да сядам. Тръгвам си! – обърнах се и се насочих към вратата.
- Опасявам се, че това не е възможно – въздъхна доктор Пиърс.
- Моля? – спрях се на едно място, застивайки с гръб към него.
- Госпожице Ричардс, правили ли сте аборт?
Все едно ме удари с чук в стомаха. Минаха няколко секунди преди да отговоря:
- Да, но...
- Според майка Ви от тогава не сте същата. Станала сте нервна, дори агресивна...
- Докторе, изгубих детето си – прекъснах го, като в същото време се обърнах към него. – На мое място Вие нямаше ли да бъдете нервен? Моето дете почина, вътре в мен, без дори да види света, без дори да разбере какво е това слънце... – очите ми започнаха да смъдят, тежка буца заседна в гърлото ми.
- Напълно Ви разбирам...
- Съмнявам се – сълзите ми вече се търкаляха надолу по лицето.
- Вярно ли е, че сте изпотрошили цялата си стая, след като сте се прибрали от болницата?
- Какво?
- Вярно ли е? – попита, а в тона му имаше нещо нечовешко.
- Да.
- Блъскали ли сте майка си по стъпалата, госпожице Ричардс?
- Стана съвсем случайно! Никога не съм искала да нараня майка си, аз просто...
- Да или не?
Сведох глава.
- Да.
- Катастрофирали ли сте в нетрезво състояние?
Не издържах повече.
- Махам се! – хванах дръжката на вратата и я отворих.
Срещу мен изникна набит мъж, с бяла униформа. Скръсти ръце на гърдите си, показвайки ми, че няма да направя и крачка по-нататък. Изстенах.
- Съжалявам Теса – зад мен прозвуча гласът на доктор Пиърс. – Ще останете тук под наблюдение, защото представлявате опасност за другите, но най-вече за Вас самата.

Никога не бях предполагала, че някога ще бъда настанена в психиатрична клиника. Всъщност едва ли има човек на този свят който да мисли, че някой ден ще стигне до тук. Интересно нещо сме ние хората. Желаем най-доброто за себе си, вярваме, че сме нещо повече от другите и че интелекта и способностите ни надвишават тези на околните. Понякога гледайки филм, се присмиваме на грешките на главния герой и си казваме, че ако ние бяхме на негово място никога нямаше да допуснем да се стигне чак до там. Но истината е, че всъщност винаги сме способни да изненадаме самите себе си, показвайки си колко ниско можем да паднем. Не познаваме изцяло личността си, но цял живот твърдим, че ние сме най-добрият избор – най-големите професионалисти, най-страхотните съпрузи и съпруги, най-правилно постъпващите същества... Но никога не знаем какво ще ни поднесе утрешния ден. Не знаем какво ще ни чака там накъдето сме поели. И колкото и да си мислим, че можем да се владеем, понякога тялото има друг закон от този на разума. В живота липсва ред, няма канони и най-голямата ни грешка е, че си казваме: „Това никога няма да се случи на мен.“
Преоблякох се с дрехите които ми дадоха. На сила ме накараха да изпия няколко хапчета, които ми бяха предписани от доктор Пиърс. След това ме поведоха по дълъг коридор, като от двете ми страни се редяха врати със съвсем малки прозорчета, разположени на равнището на очите ми. Спряхме се в дъното, където мъжа който ме водеше отключи една врата и грубо ме тласна напред.
- Лека нощ! – изломоти докато заключваше зад мен.
Стаята в която се намирах беше малка и тясна. Пред мен имаше легло и нощно шкафче. През не големият прозорец с решетки на стената, едва се процеждаше лунната светлина. Чувствах се страшно изморена, дали заради преживяното или заради лекарствата които ме накараха да взема. Не можех да определя. Сгромолясах изтощеното си тяло на леглото, като се молех след като се събудя да разбера, че всичко това е било просто един лош сън. При това от най-лошите.

Тичах по тъмният коридор, който като че ли нямаше край. Едва различавах вратите от двете си страни, но ясно чувах различните звуци идващи отвътре. Плач, смях, викове и стъргане с нокти по стените се преплитаха в някаква зловеща комбинация от която цялата настръхвах. Но не трябваше да спирам, защото той идваше за мен. Беше ме намерил. На фона на всички страховити шумове, ясно различавах стъпките му. Приближаваше. Обърнах глава назад и изпищях. Мъжът с пистолета беше на не повече от две крачки зад мен. Лицето му бе обвито в плътна сянка, но там където би трябвало да са очите му виждах две черни пропасти. Започнах да се задъхвам. Вече виждах стъпалата, но знаех, че няма да мога да стигна до тях. Силите ме напускаха. Спънах се в собствения си крак и паднах на пода. Ударът със земята ми изкара въздуха. Обърнах се по гръб, опитвайки се да поема кислород. Тогава осъзнах, че той вече бе над мен. Протегна ръка и хвана гърлото ми, като започна да ме задушава. Натискаше гръкляна ми с необяснима за мен злоба. Какво му бях направила? Започнах да кашлям. Давех се в слюнката си. Той опря дуото на револвера в челото ми.
- Няма къде да бягаш – гласът му бе стържещ.
- За-защо? – напънах се да изговоря.
Последва отвратителен смях. Присмиваше ми се, обиждаше ме и триумфираше едновременно.
- Нима не си се досетила вече, Теса? В теб е. Ти знаеш – освободи предпазителя на оръжието.
Исках да викам, да крещя, но не можех. Единственото което можех да направя, бе да гледам. А пред погледа ми бяха неговите черни очи изпълнени с ненавист.
От някъде подобно на ехо прозвуча глас, само че вместо да се отдалечава, приближаваше. Изведнъж картината се размаза. Започна да избледнява. Започнах да се треса. Аз ли го правех?
- Госпожице Ричардс, събудете се. Време е за ставане. Госпожице Ричардс...
Отворих очи. Над мен се бе надвесила възпълна жена, може би с около десетина години по-възрастна от мен, която ми се усмихваше любезно. Осъзнах, че все още се намирах в психиатричната клиника.
- Аз съм Джулия – представи се жената. – Медицинска сестра съм. Сънувахте кошмар, предполагам. Викахте и се държахте за шията, сякаш се мъчихте да махнете нещо от там.
Едва сега осъзнах, че цялата бях плувнала в пот.
- Искам да говоря с доктор Пиърс – прочистих гърло. – Бих желала да се прибера вкъщи.
- Съжалявам госпожице Ричадс, но доктор Пиърс в момента не е тук. А сега ако обичате изпийте тези – тя протегна длан в която видях три таблетки в различен цвят. – Хайде, ще се почувствате по-добре.
- С какво ме тъпчете? Халюциногенни?
Джулия се засмя.
- Това са много слаби успокоителни, госпожице. Ние не предизвикваме халюцинации в пациентите, а се борим с тях – тя натика хапчетата в ръката ми и ми връчи чаша с вода. Остана да се взира в мен докато не ги изпих. – Закуската се сервира след половин час, в столовата.
- А къде е тя?
- Просто следвайте потока от хора – усмихна ми се и напусна стаята.
Тридесет минути по-късно седях сама на маса в столовата и ръчках с вилица бърканите си яйца, които подозрително приличаха на повърнато. Мъчех се да събера мислите си. Огледах се наоколо. Помещението бе пълно с жени. Някои се прививаха странно над храната си, също като лъвици опитващи се да запазят плячката си. Други говореха със закуската си или пък я мажеха по масите. Но имаше и такива които се хранеха съвсем нормално. Дали и те като мен бяха тук по погрешка. Или пък аз наистина бях за това място? Ненормално ли бе, че се чувствах нормална? На масата ми се стовари още един поднос, който ме накара да подскоча.
- Извинявай. Свободно ли е?
Надигнах глава и видях привлекателна чернокоса жена. Очите й бяха сиви, както небето по време на жестока буря. Беше висока, стройна и имаше гърди за каквито бих убила.
- Да – кимнах й.
- Благодаря – отвърна настанявайки се на мястото срещу мен. – Тези яйца не ти ли приличат на драйфано? – попита, взирайки се с отвращение в храната.
Засмях се.
- Знаеш ли, помислих си абсолютно същото – казах като продължавах да се смея.
Тя се усмихна.
- Аз съм Ема. Нова съм тук – протегна ръка към мен.
- Теса. Също новачка – представих се като поех дланта й в своята и я здрависах. Вгледах се в жената по-отблизо. Движенията й, начина по-който говореше, всичко изглеждаше съвсем нормално и непринудено.
- Е, Теса, за какво си тук? – попита ме като се взря в очите ми.
- Ами... Хм. Привиждат ми се разни неща, или поне така твърдят всички.
- И какво ти се привижда? Зайчета? Котенца?
- Не – засмях се. – Хора. Но всъщност те са истински.
Ема надигна вежди и облиза устни.
- Нима всички не твърдят същото?
За секунда се замислих над думите й. Права беше, разбира се, но не бе възможно да си измислям.
- Знам, че и затворниците твърдят, че не са извършили престъпление – започнах, - но аз наистина виждам хора. Живи хора – добавих преди да си представи, че общувам с духове. Тогава със сигурност щях да изляза откачалка. – Мисля, че ме преследват?
- Защо? – тя се надвеси над масата, приближавайки се към мен. – Какво искат от теб? – леко присви очи.
Дали трябваше да й отговоря? Подозирах причината поради която ме следяха, но не я бях споделяла с никого. Какво пък толкова и без това бях сред луди, едва ли някой щеше да ми повярва дори и да казвах истината.
- Търсят документи съдържащи важна информация за съдебно дело.
- Така ли? – Ема сбърчи вежди. Изглеждаше объркана.
Кимнах.
- Ами ти за какво „излежаваш присъда“?
- Ъ-ъм, параноя. Във всеки мъж виждам потенциален изнасилвач. До този момент съм ступала около десетима.
- Какво?
- Кок бокс – отвърна на смаяния ми поглед като ми смигна.
В този момент в столовата влязоха няколко медицински сестри и започнаха да ни викат поименно. Разделиха ни на групи, като ни разпратиха в различни стаи. Оказа се, че присъствах на първата групова терапия в живота си. От която почти нищо не разбрах, понеже Ема стоеше до мен и всячески се мъчеше да ме разсейва. Не й се сърдех, определено бе по-забавна от случващото се. Смях се истерично, когато лекарката – водеща на терапията, я попита защо е приета тук, а Ема й отвърна, че имала фобия от гърдите си. Мислела, че са извънземно големи и че някоя вечер щели да я задушат в съня й.
Денят продължи с кратка разходка из двора, след което се сервира обядът, който не отстъпваше на закуската. За около два часа ни оставиха във всекиндевната, или в стаята за игри както я наричаха, да погледаме телевизор. С Ема поиграхме на „Монополи“, но единственото което осъзнах бе, че не струвам. Надвечер сестра Джулия дойде да повика всички за вечеря. Надеждите ми да сложа нещо, горе-долу нормално в устата си, се изпариха в мига в който видях ориза на буци и отровно зеленото желе. Преди лягане отново ми връчиха познатите медикаменти, които трябваше да изпия под зоркия поглед на пухкавата сестра. Скоро след това пак се почувствах изтощена. Заспах с мисълта, че целият ми живот бе каша, но колкото и объркан да беше, аз със сигурност не принадлежах на това място. Сигурна бях, че всичко бе едно голямо недоразумение. Миг преди съня да ме завладее в главата ми прозвучаха думите на Ема: „Нима всички не твърдят същото?“
На следващият ден стоях на двора, седнала на пейка в сянката на дъбово дърво и очаквах майка си. Днес беше неделя, времето за свиждания. Точно в два часа я видях да крачи към мен. Настани се на свободното място от лявата ми страна и ме погледна със солидна доза загриженост.
- Добре ли си миличка? – долната й устна трепваше от време на време.
- Ами не знам, майко. Намирам се в психиатрична клиника, в която ти ме изпрати. Обградена съм от луди и постоянно поглъщам лекарства в различни форми и цвят. А снощи говорих със духа на чичо Джо. Между другото, праща ти поздрави и каза да ти предам, че там е голям купон. Пита дали няма да отидеш да го видиш – въздъхнах и затворих очи.
- Не е смешно, Теса! – изписка тя. – Недей да говориш, като побъркана.
- А не съм ли? За да се обадиш тук и да ги накараш да ме приберат каква съм? – погледнах я като надигнах вежди.
Тя сведе поглед към дланите си. Играеше си с брачната си халка, нещо което правеше когато се чувстваше виновна.
- Просто се тревожех за теб, миличка. Никога не съм си мислела, че си ку-ку, като нея – тя посочи една жена застанала до входа, която доста умело имитираше маймуна. Бях я видяла на груповата терапия. Не можех да определя дали се мислеше за Тарзан или за втората му майка – горилата.
Напуши ме смях.
- Притеснявам се какво ще стане с досегашния ми живот – споделих с равен тон. – Определено вече не мога да се върна на работа в адвокатската кантора. Никой няма да иска да вземе на работа човек който е бил тук – поклатих глава.
- Не се тревожи за това, скъпа – майка положи ръка върху моята. – Всичко ще е наред. Ще се обадя и ще им кажа, че си болна или нещо такова.
- Знаеш ли, мамо, може би просто трябваше да ми повярваш. Аз със сигурност щях, ако ти ми бе споделила подобни притеснения. Нали майките са за това, да вярват на децата си и да ги подкрепят – издърпах ръката си и се изправих на крака. – Мисля, че е по-добре да си тръгваш вече.
- Но, но... Аз току-що дойдох – в очите й блеснаха сълзи, но аз не можех да говоря повече с нея. Болеше ме.
- Ще се видим следващата неделя. Спокойно, няма къде да ходя.
Тя бавно стана от пейката, все едно всяко движение й костваше страшно много усилия.
- Джим се обади – каза. – Беше притеснен, че мобилният ти е изключен. Разказах му какво се е случило и го попитах дали днес иска да дойде с мен. Каза ми да ти предам, че съжалява, но имал нужда от време. Мисля, че беше потресен.
- Типично в негов стил – засмях се. – Има цялото време на света, защото повече не искам да го виждам. Отдавна трябваше да го разкарам.
Ъгълчетата на устните на майка ми се извиха леко нагоре. Като че ли бе доволна.
- Той не беше за теб – каза тя с нотка на гордост, преплетена в треперещия й глас.
- Знам. Чао майко – обърнах се и тръгнах към входа на сградата.
Вървейки през двора, забелязах Ема седнала сама на пейка. Огледах се наоколо и видях, че всички пациенти бяха с някой който бе дошъл да ги види. Защо тя бе сама? Никой ли не се интересуваше от нея? Ема срещна погледа ми и ми се усмихна. Кимнах й и продължих напред. Вървейки към всекидневната, се блъснах в сестра Джулия, която излизаше от кабинета на доктор Пиърс.
- Извинете – казах й докато й помагах да събере листите който бяха изпадали от папката, която държеше при сблъсъка ни.
- Не се притеснявай Теса – усмихна ми се ведро тя. – Тъкмо при теб идвах.
- Защо?
Двете се изправихме.
- Искам да те запозная с новия ти лекуващ лекар. Току-що дойде от клиника в съседния град и специално поиска да поеме твоя случай. Не е ли чудесно? – продължаваше да се усмихва.
Обърнах глава към вратата от където беше излязла тя. На прага стоеше мъж, който не бях забелязала. Зави ми се свят. Стените започнаха да се движат към мен и да ме задушават. Цялото ми тяло изтръпна.
- Теса, запознай се с доктор Хънтър – важно изрецитира медицинската сестра.
Очите на мъжа се впиваха лакомо в мен. Цвета им бе наситено черен. Познавах тези очи. Направих крачка назад, готова да хукна навън. Паника и страх сковаваха всеки един мускул от тялото ми. Той продължаваше да се взира в мен. Приличаше на животно, готово да ме разкъса. Наведох се и повърнах в краката си.
- Теса, добре ли си? – Джулия се приведе притеснено.
- Не – поклатих глава. – Не съм.
Той ме бе издирил. Преследвача ми стоеше срещу мен, а аз нямаше къде да отида. Бях в ръцете му.

Изправих се и пред объркания поглед на сестрата и мъжа от кошмарите ми, се затичах към изхода. Изскочих навън и се огледах за майка ми. Нямаше я. Сигурно си бе тръгнала. По дяволите. Какво трябваше да правя сега? Едно нещо знаех със сигурност, той нямаше да извади пистолет и да ме застреля. Не и пред очите на толкова много свидетели. Докато бях обградена от хора, бях в безопасност. Но това нямаше да е завинаги, трябваше да измисля план. При това бързо. Обърнах се и поех обратно към сградата. Ако някой имаше някаква власт в тази клиника, то със сигурност това бе доктор Пиърс. Бавно прекрачих прага на вратата, борейки се с желанието да си издрайфам вътрешностите. Коридора беше чист. Никой не се виждаше по цялата дължина. Тръгнах напред в посока кабинета на доктора. Без да почукам или да предупредя за присъствието си направо нахълтах вътре. Лекарят надигна глава от листите на бюрото си и сбърчи вежди в недоумение. - Госпожице Ричардс, какво за Бога... - Съжалявам, че влетях така – помъчих се да се успокоя, защото иначе думите които изговарях се сливаха една с друга в скоропоговорка. – Исках да Ви попитам за новия лекар, доктор Хънтър. - Какво за него? – Пиърс триеше очи с палец и показалец. Жест който винаги бях определяла като признак за досада. - Просто, ами... Колко добре го познавате? Искам да кажа, не е ли малко странно, че се мести от друга клиника и пита точно за мен. Така де, аз не го познавам. Тогава той от къде познава мен? - Теса, вижте... – издиша шумно. Определено не му беше до разговори в момента. Дали не си мислеше, че ме е обхванала някаква странна нова параноя? – Той не е питал конкретно за Вас. Поиска да поеме всички нови пациенти. А единствените такива сте Вие и госпожица Грийн. - Ема? - Да, Ема Грийн. Тя в момента би трябвало да е на преглед при него, а след това сте Вие. Стомахът ми се сви на топка и започна да се бунтува. Да остана сама с него в една стая бе равностойно на това някой шаман да ме завърже за скала и да ме принесе в жертва на боговете. Започнах да мисля трескаво. Уверена бях, че преследвача ми не е лекар, но някак трябваше да убедя в това човека срещу себе си. - Доктор Пиърс, Вие поискахте ли на доктор Хънтър дипломата му? Или препоръка, например? - Теса, какво целите с всичко това? – гласът му стана заядлив. Сигурно вече искаше да ме изрита от кабинета си. Но не трябваше да се отказвам. Не Пиърс, а аз бях мишената на Хънтър. Но как можех да го накарам да прозре това? Ако му кажех, че новодошлия е лъжец и че всъщност именно той бе човекът от сенките, стопроцентово щеше да ми сложи усмирителна риза и да ме натъпче с шепа лекарства. - Моля Ви, просто ми отговорете. Важно е. Не се доверявам лесно на нови хора, това е всичко – прехапах долната си устна. Дали щеше да се върже на подобна глупост? За миг очите му се взираха преценяващо в моите. - Не съм му искал дипломата. Той ми даде препоръка от мой приятел – първокласен психиатър, който практикува в съседния град, също като доктор Хънтър. От един час се опитвам да се свържа с него по телефона, за да го питам повече относно господина за който ме разпитвате, но никой не вдига. Така че Теса, повече не мога да Ви кажа. Поне за сега. На вратата се почука и сестра Джулия влезе. - О! Ето къде сте били госпожице Ричардс, време е да Ви прегледа доктора – както винаги се усмихна мило, което толкова ме подразни, че едва се възпрях да не отида и да й забия един юмрук. - С-сама ли ще съм с него? – попитах я. - Оу, ако искате и аз ще присъствам. - Искам! – почти изписках и тръгнах към нея. Преди да напусна кабинета се обърнах към доктор Пиърс – Продължавайте да звъните. След около две минути вече се намирахме в стаята за прегледи. Сърцето ми се качи в гърлото, в мига в който видях черните му очи, в които проблясваше задоволство. Представих си го да танцува около мъртвото ми тяло, щастлив и доволен, че се е отървал от мен. Побиха ме тръпки. Давах всичко от себе си да запазя самообладание, защото в противен случай щях да се разпищя като пет годишно момиче. Дали ако успееше да ме залови сама щеше да ме пита къде съм скрила документите, или направо щеше да ме очисти? Уф, защо изобщо си мислех за смърт? Нямаше да умра, поне не сега. - Сестра, можете да напуснете вече. Благодаря Ви, че доведохте пациентката – говореше на Джулия, но не спираше да гледа мен. - Всъщност, доктор Хънтър, аз ще остана – с медно гласче каза тя. - КАКВО? – извика той. Пълничката жена се сепна. - Извинете Джулия – преследвачът ми прочисти гърло, след което започна да говори много по-нежно. – Искам да кажа, че не желая да Ви възпирам, ако имате друга работа. Все пак тук има много пациенти, които се нуждаят от добри грижи. - Да, така е – тя възвърна част от неизменната си усмивка. – Като тази пациентка тук, например – каза и скръцна леко със зъби, което накара Хънтър да разшири очи, а мен да се усмихна. Явно и тази пухкава Майка Тереза можеше да бъде лоша. – По молба на госпожица Ричардс ще остана до края на прегледа – заяви Джулия и надигна брадичка. „Само така, момиче!“ – помъчих се да й предам телепатично съобщение. На черноокият господин идеята видимо не му се понрави, но нямаше как да разкара покровителката ми. - Добре тогава – започна той, като плесна с ръце. – Теса, вече се запознах с картона Ви и съм наясно, че страдате от фобия, че някой Ви следи – очите му засвяткаха зловещо, но като че ли аз бях единствената, която го виждаше. Той се приближи до отвореното куфарче, което стоеше на бюрото и извади някакво шишенце. – Тук имам едно съвсем ново лекарство, с което се сдобих от чужбина. Действа бързо и ефективно. Просто трябва да го инжектираме и ще сте като нова – последната дума изрече с широка усмивка на лице. Потръпнах. Всеки косъм по тялото ми се изправи. Щеше да ме убие сега, усещах го. Щеше да ми вкара отрова венозно. Лесна и чиста работа, без кръв или размазан мозък по стената. Прилоша ми. - Доктор Хънтър, Теса вече взема други лекарства. Не можете да смесвате медикаментите по този начин! – намеси се Джулия. „БЛАГОДАРЯ! БЛАГОДАРЯ! БЛАГОДАРЯ!“ – второ телепатично послание от моя страна. - Сестра, ако обичате не се месете. Много добре знам какво върша! Случайно Вие да сте лекаря в стаята? Тя сведе засрамено глава и се изчерви заради дързостта която бе проявила. Вече нямаше измъкване. Дори и да побегнех на някъде щяха да ме хванат и той пак щеше да ме изпрати в отвъдното. Тялото ми се противеше, но съзнанието ми разбираше какво точно щеше да се случи. Стиснах здраво юмруци и изпъчих гърди напред. Нямаше да му показвам, че се страхувам. Той изтегли малко течност от бутилчицата със спринцовка, избута я до върха, така че изпръска няколко капки и с удовлетворена физиономия се приближи към мен. Душата ми крещеше, блъскаше се из вътрешностите ми и искаше да избяга някъде далеч от тук, далеч от този мъж. Разкъсвах се на парчета. Лицето на Хънтър се спря на няколко сантиметра от моето. Усещах злото струящо от него. Потреперих. Той почука с показалец по спринцовката, след което прокара пръсти по иглата, все едно я почистваше и допря върха й в кожата ми. Усещах солените сълзи да се стичат на вади по страните ми. Дишах накъсано и учестено. Не бях толкова силна, че да се простя с живота си без да разкрия страха си. Мразех се за това. Иглата проби епидермиса и бавно започна да влиза навътре. - Чакайте! Спрете! – Джулия панически скочи напред. Хвана ръката му и изкара трите милиметра от потъналият в мен метал. – Не можете да сложите инжекция, след като току що замърсихте иглата с пръстите си! – извика тя. – Вижте какво, нека се придържаме към лечението на което е била Теса до този момент. Според мен, то е подходящо и има ефект, така че няма нужда да го сменяме точно сега – тя ме хвана за раменете, обърна ме към вратата и ме побутна. – Госпожице Ричардс, свободна сте, вървете. Аз ще поговоря още малко с доктора. Излязох от стаята без да видя реакцията на Хънтър и без изобщо да се замислям. Сигурна бях, че над главата му се събираше кълбо от мълнии, което щеше да се стовари върху сестрата. Затворих вратата и криволичейки тръгнах по коридора. Виеше ми се свят. Бях се разминала на косъм, но не знаех колко още щеше да трае късмета ми. В далечината видях да се полюшва позната черна коса. - Ема! Чакай, Ема! – извиках и забързах крачка подпирайки се с ръка за стената. Тя се спря и бавно се обърна към мен. Изражението й беше леко объркано. Гледаше ме така все едно бях изскочила от стената или се бях появила от нищото. - Теса, добре ли си? – попита след като ме хвана в мига, в който щях да се строполя в краката й. - Той е тук! Тук е! - Кой е тук? – погледа й се местеше от мен към кабинета за прегледи и обратно. - Мъжа който ме преследва. Иска да ме убие. Доктор Хънтър, той е! Моля те, повярвай ми.. моля те – избухнах в плач. - Ш-ш-ш. Спокойно Теса, успокой се – тя ме прегърна, като положи лице на челото ми. – Вярвам ти, не се притеснявай. Вярвам ти. Вдигнах глава и я погледнах в очите. - Наистина ли? Наистина ли ми вярваш? - Да. - О, Ема! Толкова ме е страх – започнах да хлипам на ново. - Виж! – тя се отдръпна леко от мен и положи ръце на раменете ми, като леко ги разтресе. – Ще измисля нещо, за да те отърва от него. Като съм готова с плана ще те потърся. Сега просто се успокой. Хайде – целуна ме по бузата и тръгна към изхода на сградата. Останах сама. Уязвима и обляна в сълзи. След вечерята, която този път имах като дар от Бога само защото бях жива, отидох в стаята за игри. Не бях видяла повече нито Хънтър, нито Ема, която не се появи дори в столовата. Но аз бях нащрек. Бях се взела в ръце и очаквах или спасение или сигурна гибел. Въоръжена с нови сили се сборичках с жената-маймуна за дистанционното на телевизора. Накрая победих, по-скоро словесно, като й обещах в замяна да й дам банан, взех устройството и се настаних на дивана срещу вратата. От там можех да наблюдавам кой влиза в стаята. Не ми се гледаше толкова телевизия, колкото исках да правя нещо, а не просто да стоя и да чакам. Въртях каналите безцелно. Накрая се спрях на вечерната емисия новини и се заслушах в думите на водещата: „Все още се разследва убийството на Марк Томъс, претендента за кметското място в Ноуплейс, чийто вот се прогнозираше да бъде най-висок сред кандидатите...“ Наосртих слух. Ноуплейс бе нашият град. Още повече, че аз бях гласувала за този човек. Усилих звука, като гласът на водещата направо гърмеше: „След инцидента се очаква старият кмет на града да бъде избран за втори мандат. Полицията все още разследва случаят с Томъс, но досега безрезултатно. Убийството е било извършено вечерна на осемнадесети юни...“ Сложих ръка върху устата си. Осемнадесети юни беше преди шест дена. Господи!
„..., но тялото му бе намерено едва вчера в река „Саутривър“, с огнестрелна рана в гръдният кош. Първоначално бе намерен джобният часовник с верижка на Томъс, с който по думите на жена му, той никога не се разделял.“
Последва снимка на въпросната вещ. Красив златен часовник с верижка и капаче, на което бе инкрустиран кръгъл червен рубин. Стори ми се адски познат. Бях го виждала някъде, но къде?
„Любимата антика на Марк Томъс бе намерена на улица „Бенън“, водеща се за местопрестъплението, на деветнаседести юни – сутринта след убийството. Екипът от разследващи се натъкнал и на голямо петно кръв, което бе потвърдено, че е на бившият кандидат кмет.“
Черна пелена се спусна пред очите ми, замрежвайки зрението ми. Главата започна да тежи върху раменете ми. Аз бях на улица „Бенън“ през вечерта на осемнадесети. Тогава отивах към дома на господин Терънс, за да взема документите по делото. Усетих как пулса ми се ускори от последвалият спомен. Завивайки на ъгъла преди дома на господин Терънс, едва не се бях блъснала в трима мъже. Единият от които помислих за мъртво пиян, а другите за негови приятели помагащи му да се прибере. Докато крадешком ги оглеждах, погледа ми бе привлечен от нещо лъскаво, което висеше от джоба на пияния. Часовникът! Проблясващият кръгъл предмет с червен камък, който тогава се поклащаше на верижка, закачена за колана на панталоните му, беше часовника от новините. Същата улица, по същото време и същият предмет. И онзи звук който бях чула наред с камбанния звън, звук като пукот. Единичен. Всъщност е било изстрел. Подобно на мозайка фактите се наредиха, свързвайки се в мрачна картина. Това означаваше, че пияният изобщо не е бил пиян, бил е Марк Томъс – вече мъртъв. Не бях успяла да видя лицето му, защото главата му беше отпусната и приведена надолу, но знаех, че е бил той. А мъжете бяха неговите убийци, най-вероятно Хънтър бе един от тях. Странно нещо е паметта. Понякога съзнанието ни поглъща спомени и ние забравяме за събитията, докато нещо не ни напомни за тях и те не изникнат отново. Като шкаф пълен със снимки наредени една върху друга – не виждаш тази най-отдолу докато нещо не те подсети за деня когато е правена и не я изровиш. Започна да ми се повдига. Ушите ми пищяха. Бях станала свидетел на убийство без дори да подозирам. Затова ме преследваха. Затова искаха да ме пратят в гроба. Хънтър не се интересуваше от никакви документи, единственото което искаше от мен бе да изчезна. Да ме заличи от лицето на Земята, за да не мога никога да кажа какво съм видяла. Гласът на водещата продължаваше да звучи:
„Днес ФБР официално се включи в разследването. Директорът на федералното бюро моли, ако някой има информация по случая, да звънне на следните телефони, за директна връзка с агентите назначени от бюрото...“
Наизустих първият продиктуван номер. Трябваше да се обадя, при това веднага. Станах от дивана, изключих телевизора и излязох от стаята за игри. В антрето имаше телефон който работеше с монети. Затичах се към него, бъркайки в джобовете си и молейки се за някой цент. Спрях до апарата, вдигнах слушалката и пуснах монетата която бях намерила в долнището си. Огледах се и след като установих, че наоколо нямаше никого, трескаво започнах да набирам цифрите от номера. Сложих слушалката на ухо и въздъхнах облекчено. Всичко щеше да приключи. Край с този кошмар. Хънтър щеше да бъде тикнат зад решетките, а аз щях да изляза от това ужасно място. Сенките нямаше да ме преследват и щях да бъда отново нормална. Така де, аз винаги съм си била. Да, обаче нещо не беше наред. Не чувах сигнал свободно на телефона отсреща, всъщност не чувах нищо. Краката ми омекнаха. Кабела на слушалката беше срязан. Осъзнах, че ръката ми трепери едва когато я видях да поставя отделената от апарата част на мястото й. Всичко отиваше на зле. Започнах да дишам дълбоко и да мисля какво да направя. Този път нямаше да се оставя на паниката. Единствените други телефони в клиниката бяха тези в кабинетите на докторите. Уверена тръгнах към стаята на доктор Пиърс. Точно влязох в кридора, когато една ръка ме сграбчи за китката карайки ме да изпищя. - Теса, къде ходиш по това време? – сестра Джулия ме гледаше притеснено. - Трябва да се обадя по телефона, много е спешно става въпрос за.. - Тихо-тихо. Време е да си изпиеш лекарствата и да лягаш. Всички вече са по стаите си. - Не, трябва да се свържа с ФБР, вижте въпросът е на... - Млъкнете, госпожице Ричардс – повиши тон медицинската сестра. – Писнало ми е да слушам измишльотини от побъркани хора като Вас – за първи път я чувах да говори по този начин. Тонът й ме стресна. – Чакайте да позная, присъствали сте на обир или още по-добре, на убийство? - Откъде знаете? – ченето ми увисна. Тя наистина знаеше. Джулия вдигна глава и се разсмя гърлено. - О, Боже! Винаги е едно и също. Имате ли представа, Теса, колко подобни истории съм чувала през годините от пациенти? Докато споменахте ФБР и ми стана ясно. Първо Ви преследват някакви сенки, а сега и това. Вижте какво госпожице Ричардс, днес имах много проблеми заради Вас с доктор Хънтър. В момента той е в кабинета на доктор Пиърс и сигурно и на него му трие сол на главата. Така че, бъдете така добра да си изпиете хапчетата и да си легнете – тя протегна длан в която видях познатите ми вече медикаменти. - Но... - Никакво „но“! Или ги пиете, или ще извикам някого от охраната да Ви държи, за да мога да ви ги натикам сама в устата! Не успях да кажа и дума повече, просто взех таблетките и ги глътнах без вода. Днес Джулия ми бе спасила живота, но сега го подлагаше на опасност. Нямаше да ме изслуша, за нея явно бях поредната невменяема. След като се увери, че бях глътнала лекарствата, сестрата ме изпрати до стаята ми, в дъното на коридора и завъртя ключа зад мен. Отново бях в безизходица. Седнах на леглото и започнах да мисля някакъв вариант с който да изляза от тук и да се обадя на ФБР. Пет минути по-късно обаче, клепачите ми натежаха и силна умора ме завладя. „Да, определено е от лекарствата“ – казах си секунда преди царството на съня да ме погълне. Събуди ме странен звук. С мъка отворих очи. Навън все още беше тъмно и през прозореца можех да видя звездното небе. Какво ставаше? Надигнах се на лакти и тръснах глава, за да се разсъня поне малко. Отново този звук. Мина известно време докато осъзная, че някой пробваше ключ след ключ в ключалката. Страх се разля по вените ми. Дали бе Хънтър? Беше ли се добрал до мен? Тук нямаше къде да се скрия. Стаята бе малка и тясна. Патрона изщрака и оповести отключването на вратата. Мозъкът ми се вледени. Свих колена и обгърнах краката си с ръце. Зад ръба на дървената плоскост се подаде глава, имаше права и дълга черна коса. Изпитах смазващо облекчение. - Ема, какво правиш тук? - Казах ти, че ще измисля план. Хайде да тръгваме, нямаме много време. Изритах чаршафа настрани и скочих на крака. Все още се чувствах леко замаяна и изморена от хапчетата, но инстинкта за самосъхнанение надделя. - Как взе връзката с ключове? – попитах я шепнешком докато влизахме в друг коридор пресичащ този на стаите. - Това няма значение сега, Теса. Важното е да се махнем от тук без да ни забележат. В края на този коридор се намира задният изход. Ще минем от там. Бях изумена. Тя наистина имаше план и досега всичко явно вървеше по вода. Спряхме се пред металната врата, която ни делеше от света навън. Ема започна да пробва всичките ключове в търсене на правилният. - Хей, ами как ще минем през телената ограда на двора? – зачудих се на глас. - Не се тревожи, уредила съм всичко – усмихна се тя, превъртайки ключа. Чу се ново щракване. - Сама ли се справи с всичко? – смаяно попитах, отвръщайки на усмивката й. - Не. С малко помощ – тя разтвори вратата и аз замръзнах на място. Срещу нас стоеше Хънтър. Погледа му беше налудничав, а усмивката дори повече. Но това което ме накара да изпитам истинска паника беше ножът който стискаше в дясната си ръка. - Здравей, Теса! – той ми смигна. – Ти се оказа наистина трудна мишена. Бях готова да заплача. Обърнах се към Ема. - Как можа? Защо го направи? Тя само ми се усмихна лицемерно и се обърна към Хънтър. - Добра работа лейтенант Грийн! – похвали я той, кимайки й. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Лейтенант? Чувствах, че главата ми ще се взриви. Те бяха полицаи. Спрях да мисля, оставяйки рефлексите ми да ме движат. Нямах никакъв шанс срещу тренирани за саморазправа ченгета, но нямаше да се дам лесно. Преди да кажат или направят каквото и да било блъснах Ема към Хънтър. Докато той я хващаше мъчейки се да запази баланс, аз затворих металната врата и я заключих. От другата страна се чуха истерични викове. Крясъци от яд и псувни. Издърпах връзката с ключовете и се затичах в обратна посока към кабинета на доктор Пиърс. Бягах с всички сили. Бързах. Надпреварвах се със самото време. Излизайки в коридора със стаите не успях да се спра и се ударих в стената. Паднах на земята върху крака си. Последва ужасна болка. Вложих цялата си воля, за да се изправя. Но след първата крачка едва не паднах отново. Не можех да стъпвам както трябва – най-малко бях навехнала глезена си. Започнах да куцам, стискайки зъби преглъщах болката и продължавах възможно най-бързо напред. „Добре, че не бях на десетсантиметровите си токчета, че сигурно щях да остана без крак“ – помислих си. За момент се спрях и се ослушах. Не чувах повече викове, което означаваше, че те търсеха друго място от което да влязат. „Централният вход – шептеше гласче в съзнанието ми. – Хънтър е излязъл от там, за да те пресрещне на задния изход“. Което означаваше, че входа е отключен. По дяволите. Започнах да викам за помощ. Крещях, молех се някой да ме чуе. Жените затворени по стайте започнаха да повтарят след мен. Някои пищяха истерично, други се смееха зловещо, но колкото и шум да вдигахме никой не се появи. Нито Джулия, нито който и да било от охраната. Почувствах се като в хорър филм. Студени тръпки полазиха гърба ми. Продължих да куцам, докато накрая стигнах кабинета на доктор Пиърс. Натиснах бравата. Беше отключено. Влизайки вътре осъзнах, че едвам стоях права. Панически започнах да пробвам ключовете, надявайки се някой да пасне. И ето, пожълтелият ключ, със залепен червен стикер на него, влезе плътно. Завъртях го и се облегнах на вратата. Бях на сигурно. Насилих се да стигна до бюрото където виждах телефона – моята крайна цел. Грабнах слушалката и започнах да набирам номера на ФБР, когато погледа ми се спря на големият кожен стол, обърнат с гръб към мен, зад бюрото. Над облегалката се подаваше прошарена коса. - Доктор Пиърс – спрях да натискам бутоните и въздъхнах облекчено. Тръгнах да заобикалям масата, за да застана срещу него. – Съжалявам, че отново нахълтах така, но трябва да ви кажа нещо. В опасност сме! Ема и... – тогава застанах с лице към неговото. Мощен вик, на какъвто никога не съм мислила, че съм способна, се отдели от гърдите ми. Започна да ми причернява и бях сигурна, че ще припадна. Наведох се подпирайки се на коленете си и започнах да дишам тежко през уста. Докторът стоеше пред мен, настанен в стола, очите му бяха широко отворени, а през шията му минаваше дълбок разрез. Дрехите му бяха окървавени, а кръвта се събираше на локва, на земята в краката му. Изражението му бе комбинация между изненада и неописуема агония. Започнах да плача, давех се в сълзи. Тресях се, подсмърчах и ридаех с глас. Чувствах се безпомощна. Сама срещу самият дявол. Повърнах, после пак заплаках. Мислите ми се блъскаха една в друга. Органите ми се преобръщаха. Имах чувството, че ще загубя разсъдъка си. След тази картина на безмислостна жестокост, щях да полудея. „Стегни се Теса! Стегни се! – повтарях си. – Дай на копелето това което заслужава!“ С нов прилив на вече изчерпващата ми се енергия, хванах телефона и го смъкнах на земята. Седнах на пода зад бюрото и започнах да набирам номера на федералното бюро. Нещо се удари във вратата на кабинета. После пак и пак. Някой я риташе отвън. - Те-е-еса! Знам, че си вътре! – чух гласа на Хънтър. Звучеше побъркано, все едно говореше на малко момиче. – Ела и отвори на големият и лош Кумчо Вълчо! - Да изгориш в ада дано! – извиках в отговор и продължих да набирам номера. - Отвори ми, бабо, за да ти покажа големите си зъби и да те схрускам за вечеря! – извика през смях Ема. Не отговорих нищо. Бях повече от уплашена, не защото една врата разстояние ме делеше от неизбежната смърт, а защото бях забравила последната цифра от номера. Мамка му! Дали беше нула, или може би петица. Последва нов ритник. - Отваряй, мършо! – Хънтър беше спрял с игрите и вече трупаше нова ярост. – Ако отвориш обещавам да те убия бързо и безболезнено. - Ако ли пък не, ще те обесим на собствените ти черва – провикна се на свой ред Ема. Стоях с телефонната слушалка на ухо и напрягах мозъка си в търсене на спомен за последната цифра. Нов ритник. Нови викове и заплахи. Седем! Точно така, цифрата беше седем! Бързо натиснах бутона и няколко секунди по-късно чух сигнал свободно. - Агент Филип на телефона, ФБР. Още по-силен удар по вратата ме накара да подскоча. - Видях убийството на Марк Томъс! – казах в слушалката. – Моля Ви помогнете ми, двама души се опитват да ме убият! Намирам се в... Разгромът на вратата ме накара да се скова цялата. Бяха влезли и вече нищо не можеше да ги спре. Последното което успях да направя, преди главите им да надвиснат над мен, бе да скрия телефона под бюрото. - Здравей отново, Теса! – усмихна ми се Хънтър, пресегна се и ме хвана за косата. След което грубо ме изправи на крака. – Мислиш си, че можеш да се скриеш от нас ли? – попита и ме удари с всичка сила с юмрук в лицето. Залитнах и се стоварих по лице на твърдия под. Ема скочи отгоре ми, хвана косата ми и ми дръпна главата назад. - Никой не може да ни се измъкне, да знаеш, кучко – каза тя и опря острието на ножа, който й беше дал мъжа, в скулата ми. – Имаш се за много хитра ли, а? – тя заби върха му в кожата ми и аз извиках. Натискаше и режеше, като плъзна острият предмет почти до ухото ми. - Моля ви, спрете! Недейте – виках и плачех. – Защо го правите? - Защо ли? – Ема ме пусна, изправи се и ме ритна с крак в ребрата, от което аз се обърнах по гръб и започнах да се давя и кашлям. Не ми достигаше въздух. – Тя пита защо. Кажи й защо, Питър - жената се обърна към мъжа, който мислех, че се казва Хънтър. - Защото беше на неподходящото място, в неподходящото време – отговори той и се засмя. – Лош късмет, скъпа. Нищо повече. Изкашлях се още веднъж, след което успях да си поема глътка кислород. - А защо убихте доктор Пиърс? – гласът ми звучеше дрезгаво. - Защо? Защо? Защо? – пискливо ме изимитира Ема. – Друго освен да задаваш въпроси не можеш ли? - Какво ви пречеше Пиърс, че го убихте? – не се отказвах. – Да не би да сте се чувствали застрашени от него? Или беше по-голям мъж от теб? - Мислиш си, че всичко знаеш, така ли е Теса? – отвърна Питър. – Не съм се чувствал застрашен от никого през живота си – той се надвеси над мен, видимо раздразнен от думите ми, а в очите му затанцуваха коварни пламъчета. – Убихме го заради голямата ти уста – усмихна се на криво. – Ти си виновна за неговата смърт. Той ми каза за измишльотината ти, че не се доверяваш на нови хора и ми поиска дипломата за психиатър. Помъчих се да го забаламосам, но дъртака беше умен. За мой лош късмет се оказа, че препоръката която съм му дал е от името на негов личен приятел. Пиърс познал, че почерка не е негов и се е мъчил цял ден да се свърже с приятеля си по телефона, но не успял. В което не се учудвам. Нямало е и как да се свърже при положение, че очистих идиота преди лично да си напиша препоръката и да я подпечатам с печата на клиниката му. Когато не успях да заблудя Пиърс, той тръгна да набира номера на университета в който му бях казал, че съм учил. Искаше се увери, че не го лъжа. Тогава му прерязах гърлото. Бях онемяла и потресена. Усещах тялото си да изтръпва. - А сестра Джулия? Ами охраната? Какво се случи с тях? – беше ме страх да попитам, но трябваше да знам. Молех се на Бог, да не бяха последвали съдбата на двамата лекари. - Те са в безсъзнание, затворени в помещението където се складират лекарствата – отговори ми Питър и се загледа през прозореца. – Дебеланата настояваше да се види с доктора след като излязох от кабинета, затова я помолих първо да ми даде едно лекарство. Когато влезе в склада, просто я упоих. След като се стъмни лесно подмамих останалия персонал, като упоих и тях. Заключих ги там. Бяха живи! Това ме обнадежди малко. - А защо Марк Томъс? Него защо? – исках да зная истината докрай. - Виждаш ли, Теса, със стария кмет имахме нещо като договорка. Често го бяхме спипвали в различни нарушения на закона, но той ни плащаше солидни суми, за да си мълчим. Беше го страх да не го свалят от поста му. Томъс някак разбра за това и беше готов след като го изберяха за кмет, а хората определено щяха, публично да обяви какво прави полицията на Ноуплейс. След което да наложи наказание с освобождаване от служба и евентуална друга саморазправа от негова страна. Затова по идея на стария кмет, който естествено се бръкна с доста, ние го ликвидирахме – той замълча за момент, след което измести погледа си от гледката навън, отново към мен. – По този начин той ще бъде избран за втори мандат, всички оставаме с неопетнена репутация, а ние дори получаваме и пари като бонус. Но ти обърка всичко. Появи се на улица, на която принципно никой не излиза през нощта. Заради теб, ни се наложи да извършим още няколко престъпления. Сърди се на съдбата, скъпа! – той повдигна и спусна раменете си. - Стига толкова приказки – извика Ема и заби ножа в рамото ми. Извиках. Болката стигна чак до мозъка ми. Лед и огън преминаваха по дължината на ръката ми. Усещах как кръвта тече от мен, тихо и безспирно. Лек гърч свиваше мускулите на тялото ми. - Време е да я довършим – Питър взе ножа от ръцете на партньорката си и го допря до гърлото ми. – Едно ти признавам, Теса – усещах дъха му в лицето си, - наистина ме поизмъчи. Никой до сега не е успявал, а кой да очаква, че точно ти ще го направиш – усмихна ми се. – Сбогом, госпожице Ричардс. Затворих очи. Тотално се бях предала. Той натисна острието и в същия миг прозвуча изстрел. Очите на Питър се разтвориха широко, дали от изненада или от болката с която куршума бе проникнал в тялото му, не знаех. Той изпусна оръжието си и се свлече върху мен с цялата си тежест. Ема изпищя. - ФБР, не мърдай – извика непознат мъжки глас. С мъка избутах мъртвото тяло на мъжа от себе си и видях как Ема стои с вдигнати на тила ръце. Гледаше ме изненадано. Надигнах се с едната си ръка, пресегнах се под бюрото и измъкнах телефонната слушалка. Бяха проследили обаждането ми. Сигурна бях, че чернокосата откачена кучка в момента проклинаше деня на раждането ми. Но с огромно удоволствие наблюдавах как й слагат белезниците. Изведнъж до мен застана привлекателен мъж на средна възраст. Виждайки револвера който държеше в ръце инстинктивно се дръпнах назад и изстенах. - Успокойте се – каза той и прибра пистолета в кобура закачен на колана му. - Аз съм агент Филип. Добре ли сте? – попита ме с искрена загриженост, докато ми помагаше да изправя потрошеното си тяло. - Жива съм – отговорих. - Навън има линейка, ще Ви помогна да стигнете до нея – каза и преметна здравата ми ръка зад врата си, а неговата обгърна кръста ми. Истината бе, че не бях сигурна дали мога да се нарека жива. Дишах, това със сигурност, но бях в пълен шок и ако агента не ме придържаше сигурно щях отново да се озова на пода. Тялото ми агонизираше. Навсякъде ме болеше. От раните ми продължаваше да блика кръв, усещах я да се стича по мен. В резултат на всичко което бях видяла и чула съзнанието ми сякаш бе спряло да функционира. Бях объркана, изплашена и травмирана. Можех да определя съществуването си като бледа сянка на такова, но да, все още бях сред живите. Излизайки в коридора видях как други мъже от федералното бюро, разбиха врата, от където излезе пухкавата Джулия. Беше леко замаяна и объркана, но мисля че разбра какво се е случило. С насълзени очи ми кимна мълчаливо и без глас изрече: „Съжалявам“. До колкото можах й се усмихнах, за да разбере, че всичко бе наред. Излязохме навън. Вдишах дълбоко свежият летен въздух, така все едно за първи път бях способна на подобно действие. В двора на психиатричната клиника цареше пълен хаос. Множество коли бяха разпръснати отпред, агентите вървяха между тях и ту влизаха в сградата, ту излизаха, а светлините които идваха от бурканите, разположени на покривите на автомобилите, оцветяваха всичко в синьо и червено. Двамата стигнахме до линейката която бе разположена до съборената на земята ограда. Медицинският екип веднага ме изтръгна от ръцете на агент Филип и ме сложиха на носилка, като ме настаниха вътре в линейката. Надигнах глава, за да видя агента, който ми бе спасил живота. Той стоеше отвън и също ме гледаше. - Теса, искам да знаеш, че... – започна, но гласът му изчезна в мига когато лекарите затвориха двете врати. Последното което видях бяха зелените му очи. Замислих се за гъсти гори, вековни дървета, място изпълнено със спокойствие и аз някъде там. Зелено, зелено... После изгубих съзнание. * * * - Теса, къде си? Защо не си офиса и защо телефонът ти беше изключен? – шефът ми викаше в слушалката на мобилния ми. Намирах се в болницата, легнала в леглото което не ми позволяваха да напусна, а майка ми стоеше до мен и не смееше дори да мигне, защото я беше страх, че ще изчезна, ако го направи. – Звънях ти поне сто пъти. Къде са документите които миналата седмица те накарах да вземеш? Разбираш ли колко са важни? Много хора биха... - Убили, за да се доберат до тях! – завърших изречението му малко по-заядливо от колкото исках. – Вижте, господин Делмайер, Вас Ви нямаше, при това няколко дена! Затова наех малък сейф в банка, където ги заключих. Банката е „УиГотИт Банк“, а номера на сейфа е двеста седемдесет и две. Ключа за него зарових в саксията на фикуса в офиса Ви. Настъпи мълчание. Явно не знаеше какво да каже, все пак си бях свършила домашното отлично, а той едва и го бе очаквал. - Теса, ти си брилянтна! С тези документи, ще разобличим една от най-големите и влиятелни компании в щата, в пране на пари. Случаят веднага ще отиде на първа страница на всички вестници в страната – звучеше ентусиазиран. Сигурно предвкусваше дебелия хонорар който щеше да получи за добре свършената работа. – А защо не си тук? – тонът му стана равен, делови. - Господин Делмайер, съветвам Ви да си включите телевизора и да се заслушате в новините. Ще се изненадате когато чуете името ми там. А, между другото искам повишение, обмислете го. Ще се видим следващата седмица – казах и затворих. - Браво, момичето ми! – майка ме погали по главата. – Наистина заслужаваш повишение, та ти си герой! - Заслужавам почивка! – отвърнах й. - Миличка, толкова съжалявам, че не ти повярвах – тя хвана ръката ми и започна да я милва. Долната й устна потреперваше. – Наистина съжалявам. Просто, се притеснявах за теб и мислех, че се грижа за детето си – сълзи покапаха от изморените й очи. - Знам, мамо, знам. И аз се извинявам за всичко което ти причиних след аборта. Не бях на себе си. Тя ме прегърна нежно и топло, нещо което не беше правила от години. Чувствах се щастлива. Притиснах я още по-плътно до себе си и вдишах парфюма й, люляковият му мирис ме връщаше назад в детските ми години, когато с майка прекарвахме повече време заедно. На вратата се почука. - Извинете, да не би да ви прекъсвам. Ще дойда по-късно – каза агент Филип, който стоеше нерешително на прага. Нещо в мен трепна. Усещах, че бузите ми горяха и сигурно вече се бяха зачервили издайнически. По дяволите, все едно отново съм на петнадесет! - Не, не се притеснявайте. Заповядайте! – подкани го майка ми. – Аз и без това ще тръгвам – тя ме целуна по челото, взе си чантата и се насочи към вратата. – Ооо, тя наистина обича рози – каза спирайки се до Филип, който, привиждаше ли ми се или наистина изглеждаше притеснен. – Оставям ви! – тя ми се усмихна и напусна. Агента пристъпи напред и стигайки до леглото ми ми подаде букета рози, който криеше зад гърба си. - За теб са – сведе поглед към земята, а мен ме напуши смях. Очевидно не само аз се чувствах отново в пубертетските си години. - Благодаря – отвърнах и поех цветята от ръцете му като ги оставих на нощното шкафче отстрани. - Ами, ъм, аз дойдох, за да ти кажа, че задържахме всички полицаи свързани по каквато и да е причина със стария кмет Смит, който също бе арестуван и след няколко дена ще се проведе процеса срещу него. - Знам – засмях се и му посочих телевизора в отсрещната част на стаята. – Това ли е всичко заради което дойде? – вдигнах леко вежди. Той си пое дълбоко въздух, след което издиша шумно. Интересно как не се страхуваше от престрелки или убийци, но това да ми подари букет цветя и да си признае – надявам се, – че ме харесва, го плашеше. - Знаеш ли, че когато ми се обади и каза какво се случва, веднага тръгнах към колата си и оставих друг човек да записва разговора и да засече точното ти местонахождение? – гледаше ме право в очите. Поклатих отрицателно глава в отговор. – Също така накарах да препращат разговора на мобилния ми. Чух всичко, Теса. Искам да знаеш, че ти си най-смелата жена която познавам! Нещо ме погъделичка по стомаха. Дали не беше самочувствието ми? Така де, колко пъти ми се беше случвало човек на ФБР да ми казва колко смела съм? От друга страна, нямаше ли вече да мине на това и колко красива всъщност съм? - Да, изключително смела жена, с две спукани ребра, прободна рана на рамото, навехнат глезен, разрез на бузата и повърхностна рана на гърлото. Ех, защо по света няма повече като мен? Той вдигна глава и избухна в смях. Смееше се приятно и заразително. - Забравих да спомена, че съм и с голяма уста – добавих. - Харесвам те, Теса. Много бих желал да вечерям с теб. Свободна жена ли си? - По някаква случайност, да. Но възнамеряваш ли да изчакаш малко със срещите Ромео, или предпочиташ Жулиета да дойде в ресторанта като бинтована мумия на патерици? Той отново се засмя, а аз си помислих, че от този, няма по-хубав звук на Земята. * * * На Светомира, вярна приятелка, която винаги ме е подкрепяла и вярвала в мен. Благодаря за всичко!


08 юли, 2011