$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Защото мога

Роджър бе насочил дулото на пистолета към лицето ми. Ръката му треперeше. Знаех, че се разкъсва. Питаше се дали можеше да го направи – да дръпне спусъка и да отнеме живота на човека, който само до преди няколко месеца наричаше свой брат.
Пулсът ми се ускори. Пот се стичаше по врата ми. Изпитвах страх, но не защото всеки момент можех да напусна този свят. Не. Ужасен бе факта, че някога бях като него. Бях човек без цел и посока, нямах планове за бъдещето си, живеех така все едно нямаше да има утре. Ходех по границата на престъпността и често я пресичах, без дори да се замисля. Без дори да си задам въпроса дали всичко това си струва. Дали постъпвах правилно.
Огледах се. Служителите на банката, заедно с клиентите, се бяха свили до стената. Някои от хората гледаха ту към мен, ту към насочения срещу ми револвер и ридаейки клатеха глави в безмълвна молба. Молба да остана сред живите. Други бяха затворили очи, неспособни да издържат случващото се. Чувах виковете на полицаите отвън, които ни предупреждаваха да се откажем. Цареше пълен хаос.
- Ти ни предаде! – крещеше Роджър, а болка се изписваше в чертите му. – Предаде ни. Стана един от тях. Едно надуто богаташче. Защо? Отговори ми, защо по дяволите? – положи палец на предпазителя.

Последва метално щракване. Оръжието бе в готовност. Сърцето ми започна да бие учестено, усещах пулса чак в учите си. „Това ли е?“, питах се. „Това ли е краят?“. Долавях приглушеното хлипане на заложниците, нерешителното и накъсано дишане на стария ми приятел, който се готвеше да ме застреля, стъпките на съучастниците му и бръмченето на новинарският хеликоптер, който сигурно излъчваше на живо развоя на събитията. Звуци и пак звуци... Поех дълбоко въздух. Вперих очи в тези на Роджър, мъчейки се само с поглед да му кажа, че бях готов. Защото този път, бях сигурен, че всичко си струва. Този път, всичко бе в името на нещо значимо.

Името ми е Саймън Пиърс. Не се чудете, не ме познавате. А и не бихте могли. Аз съм едно обикновено момче, като всички онези, които всекидневно подминавате по улицата.
За едно нещо се боря през целия си живот. Искам да бъда разбран. Не търся Вашата подкрепа, не искам Вашето съжаление. От Вас искам само да ме разберете. И това което ще разкажа, е само и единствено с тази цел.
Роден съм в Краймтаун – малко градче, на брега на Атлантическия океан. Където жителите се делят само на бедни и богати, или поне така ми казваше баща ми. Родителите ми така и не са се оженили, а майка ми ни е изоставила, когато съм бил тригодишен. Грижите за мен се стоварили на баща ми – Джак, който честно казано не знам как е намирал време за това от бутилката. Да, той е алкохолик. Винаги е бил и такъв ще си остане. Нищо чудно, че израснах на улицата. А за да оцелееш, там отвън, е нужно да правиш неща, които повярвайте ми, не искате да знаете. Да кажем, че когато бях на десет, вместо да си играя с колички с дистанционно управление, разполагах с добре наточен нож. На тринадесет, вече знаех как се зарежда пистолет... Мисля, че разбрахте какво се опитвам да кажа. Както и да е. Никога не съм бил добър ученик, или по-скоро не съм се опитвал да бъда. Така де, човек учи, за да може след като завърши да си намери хубава работа. А работи, за да печели пари. Добре, защо да уча и да работя, като пари винаги имах. Да, откраднати пари, взети насилствено и със заплахи от притежателите им, но все пак същите хартийки с които си купуваш разни неща. Поне така си мислех тогава. Питате се къде е съвестта ми ли? Да Ви призная, до скоро не бях подозирал, че такова понятие изобщо съществува. На улицата сред различните банди има само две правила: „Взимаш и бягаш“ и „Оцеляваш или те надживяват“. Лесно се помнят, нали?
С Роджър се запознах когато бях на четиринадесет. Срещнахме се, когато и двамата се опитахме да откраднем една и съща кола, по едно и също време. Може би щяхме да се застреляме един друг, ако не беше собственика на автомобила, който чул алармата, излезе на терасата, крещейки, че ще извика полиция. Е, в крайна сметка задигнахме „BMW”-то и получихме доста мангизи за него. Спечеленото си поделихме. Така положихме основите на нашето „щастливо“ приятелство. Сформирахме собствена група. Към нас се присъединиха няколко момчета, с чиято помощ много по-лесно се справяхме с обирите. Задигахме предимно леки коли или чантите на минувачи по улицата, но никога не наранявахме който и да било. Не се бъркайте, може да съм крадец, но не и убиец.
С течение на годините, забелязах в Родж да се надига завист. Ядосваше се, че аз бях „мозъкът“ на бандата. Дразнеше се, че всички изпълняваха моите нареждания. Но него го биваше повече в действието, от колкото в плановете. Така и не го разбра. Предполагах, че и Робин, доста често се е гневял в сянката на Батман, но все пак. Отборната работа, би трябвало да е колективна и сплотена с доверие. Смешно е, че споменавам факта – престъпник да разчита на престъпник.
Една вечер трябваше да оберем магазина на някакъв кореец. Дни наред влизахме да пазаруваме там, колкото да огледаме обстановката. Забелязах само една охранителна камера, но никога не се знаеше. Поисках да изчакаме още малко. Поне ден-два, но Роджър се възпротиви.
- Писна ми да чакам. Кого му е нужен план за нещо подобно. Влизаш, вземеш и излизаш – изкрещя в лицето ми и тръгна към магазина, заедно с останалите. Не можех да направя нищо.
Собственикът сигурно броеше оборота, когато те нахълтаха вътре. Всички до един въоръжени и с маски. Чаках отвън в колата, когато чух първия изстрел. Вцепених се. Дали имаше пострадали? Или по-зле, загинали? Дъха ми секна, когато си представих кореецът лежащ мъртъв на земята, в локва от кръв. Не знаех какво да сторя. Обзе ме паника. В далечината вече се чуваха сирените на приближаващите полицейските коли. Тогава прозрях, че магазинът имаше паник бутон, директно алармиращ органите на реда. Отвътре се разнесоха нови гърмежи. Изскочих от колата и влетях в помещението, за да предупредя другите. Картинката, разкрила се пред очите ми, съвсем не беше това което очаквах. Собственикът държеше пушка в ръцете си, която вероятно преди това е криел под тезгяха, и крещеше: „МАХАЙТЕ СЕ!“. Зад стелажа пред него се криеха партньорите ми. Бързо се сниших, за да избегна обсега на оръжието и отидох до тях. Забелязах, че Гейб, едно от помагащите ни момчета, бе прострелян в крака. Той бе седнал на земята, стискаше зъби и държеше с една ръка раната, така че да спре кръвотечението. Стомахът ми се преобърна. Усетих, че ми се гади.
- Добре ли си? – попитах го, стараейки се да го гледам в очите, а не в мястото от където бе минал куршумът.
- Боли ме, много ме боли – отговори ми той, стискайки здраво клепачи.
- Не се притеснявай, ще се оправиш. Хайде да се махаме – над главите ни нещо изсвистя и върху нас се посипаха парченца чипс. Погледнах надясно. Роджър и още две от момчетата, продължаваха да си разменят изстрели с корееца. – Хайде, да се омитаме. Куките идват насам и вече сигурно са на не повече от две-три преки оттук – извиках, за да ме чуят.
- Но как? – попита ме Родж. Вече свалил маската си, ме гледаше с опулени очи.
- Имало е паник бутон, за който не сме знаели. Това е без значение сега. Помогнете ми да изправя Гейб и да се омитаме.
При споменаването на ченгетата обаче, всички хукнаха да се спасяват индивидуално. Включително и Роджър. Не можех да повярвам. Бях сам с ранения си другар, полудял азиатец стреляше напосоки и на всичкото отгоре, всеки момент можеха да ме арестуват. Изведнъж живота ми стана „прекрасен“. Нямах време за губене, затова издебнах моментът, в който собственикът на магазина зареждаше муниции и придържайки Гейб излязохме навън. От колата с която дойдохме нямаше и следа. Бяха ни изоставили. Издишах шумно, мъчейки се да намеря решение. Търсех изход от ситуацията, но шансовете ни бяха нищожни. Можех да се опитам да избягам, без да мъкна никого със себе си, но знаех, че не мога. Не бях такъв. Продължихме надолу по улицата, но се движехме прекалено бавно. Пет минути по-късно полицаите вече ни закопчаваха белезниците.
Понеже бях седемнадесет годишен, не можеха да ме изпратят в затвор. Затова ме съдиха като непълнолетен. Получих условна присъда и ме накараха да давам обществено полезен труд. Първоначално ме сложиха в групата на почистващите парковете и улиците. Но седмица по-късно ме преместиха в друга. Работех с мъже на средна възраст – затворници. Задачата ни бе, да ремонтираме нови имоти. С други думи оправяхме току-що купените от богаташи къщи, по техен вкус, преди да са се нанесли.
Тук историята ми се преобръща на сто и осемдесет градуса. Поема в посока, която дори аз самият не мога да си обясня. Но понякога човек не трябва да задава въпроси, а просто да се възползва от предоставените му възможности.
Боядисвайки новия дом на семейство Милър, новодошли в града, чух господин и госпожа Милър, които бяха пристигнали да проверят до къде е стигнал ремонта, да се карат.
- Ти разбираш ли, че в жилището ни има поне петнадесет затворника? – крещеше тя. – Сигурно половината от тях са убийци и изнасилвачи.
- Рейчъл, успокой се, моля те – той говореше с тих и равен тон. – Преди да дойдат, съм ги проверил, разбира се. Сред тях няма такива, които да са извършили тежки престъпления.
- А какво са направили? Гъделичкали са някого, докато е умрял по случайност ли? Купър, цялата тази история не ми харесва! Не можеше ли да наемем обикновени работници? Такива, на които ще им платим и няма да се притесняваме дали няма да изкарат от някъде нож, и да ни изколят до крак.
- Скъпа, моля те – гласът му стана мек и грижовен. Освен по телевизията, не бях чувал някой да говори по този начин. – Има назначени надзорници във всяка стая. Нищо няма да се случи.
- И все пак, те са престъпници!
Не се сдържах. Може наистина да съм ограбвал хората, но никога не съм ги наранявал. Дали защото се чувствах засегнат, или защото исках да убедя себе си, че на този свят има и по-лоши същества от мен, без да мисля се приближих до вратата която ни делеше и извиках:
- Въпреки всичко и ние сме хора! И все някак трябва да изкупим вината за деянията си. Точно за това сме тук! – „Знаех си, че трябваше да поискам да ме назначат да чистя гробищата,“ – помислих си, - „там поне всички си мълчат и никой не го интересува кой плеви“.
Последваха няколко секунди мълчание. Дори полицаят, който бе назначен да ме наглежда, не каза нищо. Изведнъж вратата пред мен се отвори. От нея се подаде мъж на около тридесет и пет, висок, облечен в костюм. Очите му показваха, че бе озадачен, но в същото време и някак доволен. Зад рамото му се виждаше русокоса жена. Беше красива и излъчваше класа. Но погледа ? издаваше страх.
- Прав си, моето момче – каза мъжът, гледайки ме с нескрит интерес. – Съгласен съм с теб – усмихна ми се, при което изпитах неудобство. И по-странното, усетих респект. Нещо неприсъщо ми.
Изведнъж проявих огромен интерес към обувките си и сведох поглед надолу. Пред мен стояха хора, които явно бяха постигнали много в живота си. При това се съгласяваха с моите думи. А аз какво бях направил? Госпожа Милър беше права, бях просто един престъпник.
- Как се казваш? – попита ме господина.
- Саймън.
- Приятно ми е да се запознаем, Саймън – каза подавайки ръката си към мен.
Не можех да повярвам. Той искаше да се здрависаме. Пазачът направи крачка към нас, положил длан върху кобура на оръжието си, по-скоро за сигурност, от колкото с намерението да го използва. Господин Милър го възпря, вдигайки другата си ръка.
Продължавах да се взирам в мъжа, застанал срещу мен.
- Хайде – подкани ме той. – Не хапя.
Поех десницата му в моята.
- На колко години си, младежо? – попита ме.
- Седемнадесет.
- Не си ли малко млад, за да влезеш в затвора? – учуди се жената.
- Не съм в затвора, госпожо. С условна присъда съм и полагам обществено полезен труд.
- Извини съпругата ми – каза господин Милър, усмихвайки се. – Малко е стресирана, от...
- Разбирам – промълвих, като отново сведох глава. – Извинете ме, ще продължа с работата си – обърнах им гръб и се насочих към кофата с блажна боя.
На края на деня натовариха останалите работници в добре охраняван автобус и ги откараха. Бях дошъл пеш, затова поех надолу по алеята. Звук на клаксон долетя из зад гърба ми. Обърнах се точно в момента, когато Купър спря автомобила до мен.
- Майка ти или баща ти, няма ли да дойдат да те вземат?
- Не. Майка ни е напуснала когато съм бил малък, а баща ми не го е грижа за мен. Даже най-вероятно, все още не се е прибрал от поредния запой в някой бар.
Шок се изписа по лицата и на двамата. Те се спогледаха и като, че ли без думи се разбраха.
- Качвай се, ще те откараме.
- Няма проблем – поклатих глава. – Ще се справя и сам.
- Не ме карай да сляза и да те накарам да влезеш – засмя се мъжа.
- О! – усмихнах се в отговор. – Добре. Но, да ви предупредя. Там където отиваме, няма да ви хареса.
След около петнадесет минути вече бяхме в квартала където живеех. Гледайки остарелите и почти съборени къщи, които се редяха по улицата от двете ни страни семейство Милър бяха не само озадачени, но и притеснени. Наоколо бяха насядали групи от гангстери, подаващи си бутилки бира един на друг. А хип-хоп музика, в чийто текстове се пееше за наркотици и секс озвучаваше всичко навред. Благодарих на Бог, че поне не се чуваха престрелки, защото иначе ясно виждах как господина и госпожата щяха да хвърлят топа, на секундата.
- Тук е...хм... интересно – каза Рейчъл, но по тона ? личеше, че по-скоро искаше да замести последната дума с „кошмарно“.
- Да. Е, не е приказно, но е моят дом.
- Повечето тук са негри – отбеляза Купър. – Разбирате ли се с тях? При положение, че ти...
- Съм бял, ли? Да, комуникацията не ни е проблем.
Той кимна с глава.
- Оставете ме тук. По-нататък ще се оправя – изрекох, сваляйки предпазният колан, който ме бяха задължили да сложа. – И да сигурен съм – побързах да кажа преди да са ме попитали.
- Ще се видим утре, тогава – тонът на господин Милър издаваше, че искаше да се увери в това, че нищо нямаше да ми се случи.
Запитах се защо ги бе грижа за мен. Защо правеха всичко това? Не ми бяха длъжни, нито пък ме познаваха.
- Да. До утре – отговорих и затворих вратата на лъскавото „Ауди“ след себе си.
Когато автомобилът се скри в далечината, в посоката от която бяхме дошли, пред мен изскочи Роджър.
- К‘во става, братле? – озъби се насреща ми.
Не казах нищо. Подминах го и продължих надолу по тротоара.
- Ей, къде си мислиш, че отиваш? – извика хващайки ме над лакътя, като ме обърна към себе си.
- Пусни ме. С теб не искам да говоря. И без това се беше покрил от както ме остави на полицията. Да беше си стоял скрит – рязко издърпах ръката си.
- Хей, я по-полека, брато. Не съм те изоставил, просто знаеш как е. Мислех, че ще им се изплъзнеш. Стига бе, панирах се.
- Да, по-добре да хванат мен, от колкото теб, нали? – завъртях се и поех надолу.
Той продължи да върви след мен.
- К‘ва беше тая работа с онова бляскаво „Ауди“? Знаеш ли колко мангизи можем да вземем за него?
Вече побеснях. Обърнах се и го ударих с юмрук в лицето. Той се стовари на земята.
- Не си прави грешни сметки, Родж. И с пръст няма да пипнеш колата, или собствениците ?.
Изгледах го с неприязън и отминах. Не беше много умен, но се надявах, поне от намеци да разбира.
На следващия ден, семейство Милър отново дойдоха, докато работехме. Задаваха ми различни въпроси – разпитваха ме за миналото ми, за бъдещите ми планове. Учудиха се на това, че нямам представа какво ще правя с живота си. А аз на свой ред се изумих, когато те хванаха по една четка и започнаха да боядисват стената заедно с мен. Дните минаваха и колкото повече имах възможността да разговарям с тях, толкова повече изпитвах привързаност. Не бяха надути или надменни, както винаги бях определял богатите. Бяха сплотени, държаха един на друг и се обичаха. Представете си как се чувства някой като мен, изправен пред такива емоции. Аз бях момче отраснало сред уличните банди. Там където най-големият знак за някакъв вид привързаност, е това да не ти забият нож в гърба. А обич за семействата на гангстерчетата е, ако мъжа по някакво чудо е решил да подели водката с жена си. В този момент изправен пред двама души, които бяха истински еталон за семейство, се почувствах незначителен.
В последния ден, в който работех за Милърови, Рейчъл и Купър дойдоха при мен. Усмихваха се някак странно и често се споглеждаха. В очите им четях ентусиазъм.
- Саймън – започна господин Милър. – От известно време, двамата със съпругата ми обсъждаме една идея. Искаме да знаем твоето мнение по въпроса.
- Ако е за това дали да си сложите камина в хола, не мисля, че ще ви е необходима. В Краймтаун температурите целогодишно са над шестнадесет градуса – Рейчъл надигна озадачено вежди. – О, вчера ви чух да спорите по въпроса – отговорих на неизреченият ? въпрос, като от неудобство се почесах по тила.
- Не, не е за това – засмя се Купър. – Всъщност, се питахме дали искаш да бъдем твои настойници? Законно, разбира се.
Ченето ми увисна до пода. Погледа ми прескачаше от единия на другия в тотално недоумение.
- И-и-искате да м-ме осиновите?
- Не точно – взе думата госпожа Милър. – Близко е, но не съвсем същото. Ще живееш в нашия дом, можеш да гледаш на нас, като на твое семейство, ако искаш. Но няма да те караме да ни викаш „мамо“ и „татко“.
- Ти си добро момче, Саймън – продължи съпругът ?. – В теб виждаме много потенциал и искаме да ти помогнем да го развиеш. Просто си попаднал в лоша среда, това не означава, че си лош човек. Така, че официално те питаме: Искаш ли ни за свои настойници?
Мозъкът ми не можеше да асимилира чутото. Езикът ми се бе оплел на възли. С какво бях заслужил това? Не се и бях надявал на такъв жест от тяхна страна.
- Да! – беше единственото, което успях да изрека.
Не беше трудно да се оправят документите по случая. С моето съгласие и с факта, че баща ми не можеше да ми осигури нормален живот, съда бързо прехвърли попечителството ми на Рейчъл и Купър. Нанесох се да живея в огромния им дом, където ми осигуриха стая, по-голяма от цялата къща в която бях израснал. Радвах се на вниманието им. Купиха ми цял гардероб с нови дрехи, подариха ми дори личен автомобил. Наеха частни учители с чиято помощ да завърша средното си образование и дори успяха да ме убедят да уча в колеж. Поправка, благодарение на тях аз самият, исках да уча в колеж. С тях се променях. Бавно, но сигурно ставах нов човек. Постепенно онзи Саймън Пиърс, който бях, изчезна. Средата наистина се оказа определяща. Когато човек мине от другата страна, онази за която дори не е мечтал и види какво е да бъдеш сред нещо по-добро, сам иска промяна. Именно желанието е важно. То е движещата сила в човека. Все пак, всички сме способни на чудеса, стига да ги искаме достатъчно силно и да се борим, достатъчно, за да ги достигнем. Изминаха девет месеца, откакто живеех със семейство Милър. Денят бе слънчев и ясен. Стоях на масата в кухнята, пиех кафе и чаках пощальонът да донесе пощата. От притеснение не можех да спра да барабаня с пръсти по дървената повърхност. Очаквах писмото с резултатите от приемните изпити в университета. Преди седмица бях кандидатствал и днес най-после трябваше да разбера как съм се представил. Рейчъл и Купър бяха отишли на работа, но ми бяха оставили бележка, в мига, в който разбера какви са новините, да им позвъня и да им кажа. Часът бе девет и половина. „Защо още не е минал?“, стенех на ум. Точно тогава видях белият бус да се задава от горната страна на улицата. Изтичах навън и грабнах писмата от ръката на пощальона, в момента, в който спря до къщата ни. Прелиствах плик след плик, търсейки името си. Накрая го видях. “От „Кеймбрикс юнивърсити“ до Саймън Пиърс”, гласеше надписа. Стомахът ми се сви на топка. Преглътнах шумно и с треперещи пръсти започнах да късам плика от горната му страна.
Точно тогава пред мен спря черен „Мерцедес“ с тъмни прозорци. Стъклото на шофьорското място се смъкна и лицето на Роджър се появи зад него.
- Братле, ела насам! – извика ми, правейки жест с пръсти да се приближа.
- Изчезни! – отвърнах му, готов да се върна в къщата.
- Важно е – настоя.
Така и не разбрах защо го послушах. Просто отидох до колата.
- Виж сега, имам една сделчица за теб. На която няма да можеш да откажеш – усмихна се мазно. – Планираме нов удар. Този път е на банка. Трябваш ни. Само ти би измислил добър план за обира.
Сключих вежди.
- Ти шегуваш ли се? Отказах се от този начин на живот, Родж. Не ме търси повече.
- Ей, чакай да ти кажа нещо. Ако не участваш, ще се простиш с един от новите си настойници.
- КАКВО? – извиках.
- Точно така – кимна.
Задните врати се отвориха и отвътре излязоха две непознати момчета.
- Това са Джейк и Питър – посочи ги с палец Роджър. – Виждаш ли, единият ще те накара да влезеш в колата, с пистолет. А другият, също въоръжен, ще се скрие някъде около къщата и ще дебне богаташчетата ти да се върнат. Ако по някакъв начин ни издъниш ще му се обадя и после – чао, чао семейство. Същото важи, ако той види, че те са наясно с нещата. Просто ще влезе в дома им и ще гръмне един от двамата. А защо не и двамата? – последва нова усмивка.
- Как смееш? – гневът ми вземаше връх. Усетих гореща вълна да ме залива. – Не прави това, Родж. Ще съжаляваш. Не е нужно никой да пострада. Ще дойда с вас, ако никой не остава тук.
Той поклати глава.
- Трябва ни гаранция. Пък и в края на краищата от теб зависи, дали някой ще умре.
Сърцето ми се качи в гърлото. Само мисълта да загубя хората които бяха повярвали в мен, ме плашеше повече от всичко на света.
- Хайде, скачай отзад.
- Само да оставя това – вдигнах писмата в ръката си.
Отидох до пощенската кутия и отворих вратичката ?. Преди да натикам вътре пликовете, извадих писмото от университета и го отворих. Бях приет. Какво значение имаше това сега?

- Как очакваш да измисля план за действие, за половин час? – виках, застанал на задната седалка.
Бяхме паркирали колата до „КраймПро Банк“. Питър стоеше до мен и ме държеше на мушка с пистолета си. Роджър бе на шофьорското място. Очите му бяха затворени и разтриваше слепоочията си с пръсти.
- Братле, сигурен съм, че си наясно с охраната на банката. Всеки един крадец, в даден момент от живота си е планирал подобен обир – прав беше. Преди около година, бях разучил плановете за сигурност на същата банка, която сега се канехме да ограбим. – Гледай сега, нямаме цял ден за губене. На стотина метра от нас има паркиран миниван. Виждаш ли го? – Родж посочи синия автомобил от другата страна на улицата. – В него чакат още трима човека, които ще ни помогнат. Така, че съветвам мозъка ти, да се поразмърда. Ако не искаш, разбира се, да врътна един телефон на Джейк и да му кажа да стреля в минутата, в която види снобарите ти.
Зарових лице в дланите си. Не исках отново да бъда този, който ме насилваха да съм. Бях убил онази личност. Зарових я дълбоко в себе си, а сега очакваха от мен да я възродя. Какво щяха да си помислят Рейчъл и Купър? Те ми вярваха. Бяха ме приели в дома си, в сърцата си. Можех ли така лесно да разруша мостовете, които бях построил? Въздъхнах. Вариантите бяха два – или отново ставам престъпник, или по моя вина двама добри души умират.
- Добре – надигнах се и погледнах Родж в огледалото за обратно виждане. – Има само един охранител. На входа има две камери, а в самото помещение, на тавана, са около седем. Разположени са на приблизително два метра една от друга, зад служителите. Всеки обслужващ разполага с алармен бутон, който се намира под плота. Предимството ни е момента на изненада. Влизаме вътре, създаваме паника и се стараем да махнем персонала, възможно най-бързо, от местата им, преди да са алармирали ченгетата. Остатъка ще го измисля в движение.
Роджър кимна. Обади се по мобилния на другите трима. Предаде им думите ми и ги предупреди да имат готовност.
Десет минути по-късно вече бяхме вътре. Лицата ни бяха скрити под клоунски маски. Камерите бяха извън строя, станали жертви на куршуми. Охранителят лежеше ранен на пода. Всички служители бяха до стената, заедно с клиентите, вардени от две от момчетата. Никой не бе задействал алармата. А аз не бях на себе си. Стомахът ми се усукваше и преплиташе. Гадеше ми се. Чувствах насилието толкова непознато и далечно. Трябваше да направя нещо. За първи път в живота ми, заспалата ми съвест се събуди. Изгаряше ме. Обвиняваше ме.
Докато другите пълнеха сакове с парите от касите, аз се насочих към тоалетната. Затваряйки се в кабинката извадих мобилният си телефон и набрах полицията. Бързо разказах какво се случва. Обясних им най-подробно всичко за което се сетих, след което затворих и се върнах при останалите. Не си спомням някога да съм се надявал ченгетата да си свършат работата добре, но този път направо се молех да го сторят. За щастие „партньорите“ ми бяха достатъчно алчни и доста се забавиха с грабенето. Като че ли, не искаха да оставят дори една банкнота след себе си. Когато най-после решиха, че е време да изчезваме, през прозорците видяхме как отпред спират наведнъж четири полицейски коли.
- НО КАК? – изкрещя с пълно гърло Роджър. – Как, мамка му, са разбрали – въртеше глава напосоки и оглеждаше изплашените служители. – Ти ли ги повика, а маце? – той отиде до една от жените. Опря револвер в главата ?, при което тя се сви на кълбо и започна да ридае тръскайки глава в отрицателен отговор. – А може би ти, свиня такава?! – този път насочи оръжието си към охранителя. – Искаш ли да умреш, а? Ей сега ще те очистя – мъжа стисна здраво очи.
- Не е той! – извиках, за да го спра. – Не мисля, че изобщо някой е имал възможността да ги извика. Може да сме пропуснали нещо.
- Но, нали беше сигурен? Нали се погрижихме за всичко и нещата вървяха по план? – беше бесен. Всъщност направо беше откачил.
Останалите момчета се споглеждаха и макар през маските, можех да доловя страха им. Свалих клоунското лице от своето.
- К‘во правиш, бе? – извика старият ми приятел.
- Има ли смисъл?
- По-добре измисли как ще се измъкнем. Иначе, повярвай ми, няма да се поколебая да звънна на Джейк!
Настъпи мълчание. Приблизително двадесет минути, единственото което се чуваше бе подсмърчането на заложниците и виковете на ченгетата отвън. Предупреждаваха ни, че вече сме обградени и ни караха да се предадем. След още пет минути, се разнесе звукът на кръжащ над нас хеликоптер.
- Чудесно, ся ни дават и по новините! – изкрещя Родж и с все сила ритна един стол, поваляйки го на земята. – Братле, случайно вече да имаш няк‘ва идея? – обърна се към мен.
- Все още, не. Да не мислиш, че е лесно – заядох се, виждайки изпепеляващият му поглед. – Отивам до тоалетната, ей сега се връщам.
- Нали ходи преди половин час?
- Пак ми се ходи – казах вече вървейки, към вратата.
Влизайки в кабинката отново набрах 911 и поисках директна връзка с някой от капитаните, които се намираха отвън пред сградата.
- Капитан Фрейзър – в слушалката прозвуча плътен мъжки глас. – От къде се обаждате?
- Скрил съм се в тоалетната. Вижте нямам много време. Предлагам да направим следното. Аз ще се постарая да убедя другите да се предадат, а Вие ще обещаете, че ще избегнем пандиза. Всички сме непълнолетни.
- Моето момче, не мога да гарантирам за останалите, все пак това е сериозно престъпление, вътре има и заложници. Но ще се постарая да направя каквото мога за теб. Ако ни помогнеш.
- Капитане, не е лесно да накараш подобни хора да се вслушат в здравия разум. Но ще се опитам да...
- К‘ви ги вършиш, бе? – разнесе се глас зад гърба ми.
Тялото ми изтръпна. Крайниците ми се сковаха, а кръвта ми се вледени. Бавно се обърнах, като все още държах мобилния на ухо.
- Ало, ало... Там ли си? – чувах как полицаят продължаваше да говори.
Роджър се пресегна, взе телефона от ръката ми и го пусна в тоалетната чиния. Пистолетът му бе насочен към гърдите ми.
- Ти си бил! Ти си ги повикал – говореше тихо. Беше шокиран и разочарован. Извади своя телефон и набра някакъв номер. – Когато онези се приберат, застреляй ги.
- НЕЕЕ! – извиках и направих крачка напред, но той долепи револвера за стомаха ми и ме избута назад.
Земята изчезна под краката ми. Зави ми се свят.
- Родж, спокойно. Моля те, недей... не разбираш, не е това...
- Млъкни и тръгвай пред мен – каза, сваляйки маската си. – Хайде!
Подчиних се. Вървейки пред смаяните погледи на другите, не се притеснявах за своя живот, а за тези на настойниците ми. Затворех ли очи, чувах изстрели. Виждах ги покосени на пода, паднали един върху друг. Червен цвят се стелеше навсякъде... И всичко това, защото приеха неподходящ човек в дома си. Всичко заради мен. Спрях близо до входната врата. Усетих ръката на Родж да ме бута отзад и миг по-късно вече бях на земята.
- Ти ни предаде! – крещеше Роджър, а болка се изписваше в чертите му. – Предаде ни. Стана един от тях. Едно надуто богаташче. Защо? Отговори ми, защо по дяволите? – положи палец на предпазителя.
Последва метално щракване. Оръжието бе в готовност. Погледнах го право в очите.
- Защото мога! – извиках. – Защото не искам да бъда, като теб. Знам какво е да бъдеш там, където се намираш ти. Не ми харесва! Искам нещо по-добро, Родж. Искам живот, а не подобие на такъв.
- Е, току-що се прости със своя – каза, хващайки револверът с две ръце, за да се прицели по-точно.
Поех си дълбоко въздух и затворих очи. Каквото станало-станало. Човек не може да върне времето назад, а само безразборно да върти стрелките на часовника. Бях готов. Предстоеше ми ново пътуване, което всеки човек принципно отлага колкото може повече, но аз бях готов. Единствено се молех болката да отмине бързо.
Изведнъж усетих нещо да се разтриса. Отворих очи. Видях как бюрото до входа вибрира, а чашата с вода отгоре му, клатушкайки се пада на земята и се разбива на парчета. Осъзнах, че всичко се клатеше. Родж се мъчеше да запази равновесие, а жените в помещението пищяха. Хората започнаха да стават от местата си и да бягат в различни посоки. Някои от тях се криеха под масите, други под рамките на вратите към тоалетните. Земетресение. Силно и неочаквано. Бях онемял, но трябваше да реагирам бързо. „Сега или никога“, казах си. Изправих се и с усилие, да се запазя на крака, излязох през централната врата. Навън суматохата беше не по-малка от тази вътре. Полицаите бягаха безцелно търсейки скривалище от природното бедствие. Никой не ми обърна внимание. Започнах да тичам към черния „Мерцедес“. Разстоянието не беше голямо, но на мен ми се стори като километри. Трусът караше земята да подскача под ходилата ми. Падах. Ставах. Асфалта по улицата се пукаше, на места дори се надигаше. Каквото и да се случваше обаче, не можех да го осмисля. Единствената цел в главата ми бе да се прибера. Да отида при Рейчъл и Купър. Да им помогна.
Стигнах до колата. Вратите бяха отключени, но ключовете ги нямаше. Не беше проблем, не за първи път щеше да ми се налага да задигам автомобил. Влязох вътре и изтръгнах кабелите от ключа на стартера, като започнах да ги допирам един в друг. Двигателя издаваше давещи се звуци. „Хайде, хайде...“, мислих си. Земетресението спря. Огледах се и видях как от банката изскочи Роджър. Разбирайки какво правя вдигна оръжие и започна да стреля по колата, като в същото време тичаше към мен. „Мамка му!“. Приведох се и започнах още по-напористо да допирам жиците. Прозвучаха още гърмежи, след което се чу вик. Надигнах глава. Родж се беше свил на земята и се държеше за крака. Явно полицаите се бяха съвзели от паниката и най-после си вършеха работата. За моя изненада, я вършеха добре. Двигателят изръмжа готов да потегли. Усмихнах се и подкарах „Мерцедес“-а. Погледнах часовника на таблото, часът беше почти два следобед. По това време настойниците ми се прибираха за около час, преди да им свърши обедната почивка. Настъпих педала на газта. Полицейски сирени, виеха зад мен. Погледнах в огледалото за задно виждане. Една патрулка ме следваше по петите, най-вероятно от онези пред банката. „Толкова по-добре“, казах си и ускорих още скоростта.
Влизайки на улицата, където живеех, видях колите на Милърови да влизат в алеята към гаража. Не бях закъснял, но трябваше да побързам. Докато успея да набия спирачки пред къщата, те вече се изкачваха по стъпалата. Говореха си нещо, изглеждаха притеснени. Най-вероятно бяха изплашени от земетресението и се питаха дали съм добре, и защо не съм им се обадил. Излязох от автомобила и се затичах към тях.
- Почакайте! – извиках и в същия момент видях как отстрани на къщата се появи Джейк, насочил оръжие към мъжа и жената.
Рейчъл и Купър се спряха и рязко се обърнаха към мен. Виждайки ме и двамата се усмихнаха.
- НЕЕЕ! – извиках в отчаяние, вече качвайки се по стъпалата.
Изведнъж времето забави своя ход. Усмивките на двамата замръзнаха. Скочих към тях. Чу се изстрел. Рейчъл изпищя. Сирените на полицейските коли приближаваха. Звуци, звуци и болка... Паднах на земята. Тялото ми гореше, потях се. Черно перде замрежи погледа ми и всичко изчезна. Светът се изпари. После отново болка.

Питате се какво е да умреш, ли? Какво има там отгоре? Дали Раят е една голяма плодородна градина, където слънцето грее ярко? Дали има ангели и много усмивки? Най-вероятно така си представяте картинката. Разбирателство, мир и блаженство. Честно да Ви кажа, не знам отговорите на тези въпроси. Не мога да ви помогна. Май ще трябва да продължите да се чудите.
Когато отворих очи не се намирах сред пухкави облаци, обграден от плодове и крилати бебета. Бях в обикновена, сива, болнична стая, а Рейчъл и Купър бяха до леглото ми. Виждате ли, за мен тези двамата са ангелите които Вие търсите. Тези хора не само ме подслониха, но и ме обичаха. Именно затова бяха прекарали, един Бог знае колко, часове до мен, докато се свестя. А виждайки ме в съзнание, ме прегърнаха и от радост очите им се напълниха със сълзи. Какво по-хубаво от това, да знаеш, че на този свят има хора, които държат на теб? В началото Ви казах, че просто искам да бъда разбран. Исках да ме приемете такъв, какъвто съм. Но май вече не се нуждая от това. До себе си имам двама души, които знаят кой съм и въпреки всичко искат да бъда част от тяхното семейство. Но на Вас, благодаря поне, че ме изслушахте...
О, питате се какво точно стана на верандата ли? Ами куршумът ме рани в плешката. Нищо чак толкова сериозно. Полицията хвана Джейк и го съдиха заедно с Роджър и другите момчета. Мисля, че получиха няколко годинки в затвора. Доста обвинения им се насъбраха, особено след като свидетелствах срещу тях. Не си задавайте излишни въпроси, това бе правилна постъпка от моя страна. Мен отново ме осъдиха условно и този път, като по чудо, ме пратиха да плевя гробищата за месец. Рейчъл и Купър бяха изключително горди от мен. Най-вече Рейчъл, която след това ме накара да ? помагам в градината. Повече през живота си не искам да се докосвам до растение. А какво следва сега, ли?

Натоварих куфарите в колата си и се обърнах към настойниците си, които стояха на крачка от мен.
- Е, ще се видим за Коледа, нали? – каза Купър.
- Разбира се! – усмихнах му се.
- И да се пазиш. Чуваш ли? – Рейчъл ме притегли към себе си за прегръдка.
- Обещавам.
Взех си чао с тях и се настаних на шофьорското място. Намигнах им с око и запалих двигателя.
- „Кейбрикс юнивърсити“, дръж се! Аз идвам – извиках и подкарах автомобила.


25 май, 2011