$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Заради теб

Беше едва девет вечерта, а очите ми вече започваха да се затварят от умора. Клепачите ми натежаваха и едвам намирах сили в себе си да ги възпра и да попреча на съня да ме завладее.
Бях прекарала целият ден с най-малката си внучка Дженифър, гонейки я из парка, а вече не бях първа младост. Близо седемдесет годишното ми тяло, вече не издържаше на невинните детски гонитби така, както едно време.
Седнах на леглото и се взрях в снимката поставена на нощното шкафче.
- Ще ми се да можеше да прекараш деня с нас – промълвих на лицето гледащо ме от фотографията. – Щеше да ти хареса.
Хванах рамката и долепих устни до стъклото. Усетих как сърцето ми ме пробожда - болка която изпитвах всеки път когато се сетех за съпруга си. Поставих снимката обратно на мястото й и започнах да си играя с брачната си халка, с която не се разделях и за секунда. Понякога си мислех, че дори и да искам да я сваля, ще се окаже, че с течение на годините се е сраснала с пръстта ми. Пресегнах се за втори път към шкафчето, като отворих една от вратичките му, хванах вече пожълтелият плик и го измъкнах от вътрешността. Сложих очилата си за близо виждане и се настаних удобно под завивките. Няколко минути просто съзерцавах хартията, без да измъквам съдържанието й.

Изведнъж тропането по вратата на стаята ми, ме изкара от унеса в който бях попаднала.
- Да? Влез – изрекох скривайки плика под завивките си.
Вратата се отвори и в помещението влезе дъщеря ми, която изглеждаше ужасно – имаше тъмни кръгове под очите, бе отслабнала с минимум седем килограма, косата й бе спластена и мръсна, а от златният загар на кожата й нямаше и следа.
- Мамо, исках просто да ти благодаря, че прекара деня с Джен – имах чувството, че всяка нейна дума й костваше страшно много усилия.
- Няма за какво да ми благодариш, мила. Тя е моя внучка и аз обичам да прекарвам време с нея, такова ми е ангелче. Ти как си? Пак ли не си яла нищо?
Натали обърна глава на другата страна, като че ли прозореца й беше по-интересен от мен.
- Виж мамо,колко пъти трябва да ти кажа: боли ме. Нямам никакво желание да ям, не мога дори да спя вечер, така че само твоите проповеди и обвинения ми липсват сега.
Вгледах се в нея. Не можех да повярвам, че това бе същото онова енергично и засмяно момиче, което бях отгледала и възпитала. Протегнах ръка и хванах дланта й в моята.
- Мила, знам, че да се разведеш не е лесно. Но въпреки това живота ти продължава, света няма да спре да се върти, защото теб те боли – видях как тя едва доловимо поклати глава. – Ти имаш деца Натали, не забравяй този факт, имаш деца които разчитат на теб. Ако не заради нещо друго, то поне заради тях ела на себе си.
- Не разбираш – тя рязко се обърна към мен, дръпна ръката си от моята, а от очите й закапаха сълзи. – Не е толкова лесно! Това чувство ме изяжда от вътре...
- Трябва да продължиш напред! – прекъснах я свъсвайки вежди. – Дженифър и Том имат нужда от теб и аз няма да съм вечно тук, за да ти помагам. Трябва да се вземеш в ръце. Ти си силна, знам го. Просто трябва да оставиш миналото зад гърба си, независимо колко е трудно, и да погледнеш към бъдещето.
Тя се изправи на крака и отиде до вратата.
- Лека нощ, майко – изрече студено и напусна преди да успея да кажа каквото и да било повече.
Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Тези ни разговори продължаваха вече приблизително четири месеца, а с всеки изминал ден дъщеря ми изглеждаше все по-зле. Болката в нея се разрастваше все повече. Единственото което можех да сторя е просто да се надявам и моля, скоро всичко да се нормализира.
Бръкнах под завивките и отново взех плика в ръце, като прокарах пръст по написаното си име отгоре. Отворих го и извадих листа, като прецизно го разгънах. Мастилото беше избледняло, но все още се четеше, а дори и да не се виждаше нищо, бях го чела толкова много пъти, че в съзнанието ми се бе запечатала всяка една дума.
Погледа ми започна да минава по редовете – първи, втори, трети... Дишането ми, започна да се учестява и да става все по-тежко, а очите ми се пълнеха със сълзи, които ми пречеха да виждам. Някъде по средата на писмото, неспособна да продължа надолу, свалих очилата си, затворих очи и положих ръка върху сърцето си, стискайки в нея листа.
Истината бе, че се мъчех да успокоя дъщеря си и да потуша болката й, а аз самата не можех да забравя своята собствена. Независимо колко години минаваха, тъгата оставаше запечатана в мен.
Лежейки в леглото си, неусетно мислите ми, започнаха да ми се изплъзват, съзнанието ми се унесе и ме отведе там където най-много жадувах да бъда. Сънят ме завладя, връщайки ме години назад, когато той все още беше тук, когато все още можех да видя и усетя допира на съпруга си.

Беше лято и както всяко предходно, аз и родителите ми се отправихме към малкото градче Кейпторн, което бе разположено на брега на океана. С нетърпение очаквах топлият сезон да настъпи, за да отидем в малката ни къща там и да си починем от шумотевицата на големият град.
След като се настанихме, майка ми и аз се отправихме към кея на плажа, за една бърза разходка, тъй като само след около час слънцето щеше да се скрие зад хоризонта.
- Али, избра ли вече колеж в който да кандидатстваш? – попита ме майка ми, гледайки ме изпитателно.
- Ох, мамо – въздъхнах. – Не, все още не съм. Хайде да не говорим сега за това. Нали уж дойдохме тук, за да се отърсим от всичко което се случва и да си починем – отговорих, спирайки се до ръба на кея, който все още нямаше парапет и се загледах във вълните.
- Просто скоро трябва да решиш, нямаш много време. А, си осемнадесет годишно момиче с голям потенциал и ще бъде жалко, ако...
Така и не успя да завърши изказването си, което бях чувала минимум сто пъти, защото в този миг някой или нещо се блъсна в мен. Краката ми се отлепиха от дървените дъски и последното което видях, бе как се нося към водата. Писъка на майка ми раздра въздуха. Момента на изненада ме хвана неподготвена и усетих как в устата ми навлиза соленият вкус на океана. Съзнанието ми започна да се блъска в главата ми, неспособно да асимилира какво се случва. Не можех да плувам и изпитвах страх от необузданата вода. Паника обзе тялото ми и то реагира първосигнално, като започна да се мята, търсейки кислород, но така и не успяваше да стигне до въздуха.
Точно когато си мислех, че ще умра на дъното, усетих две ръце да ме хващат и теглят нагоре. Не знам колко време точно мина преди да започна да дишам отново, стори ми се като цяла вечност, но накрая изгаряща болка мина през белите ми дробове, въздуха измести водата събрала се в тях. Започнах да кашлям и да се давя изкарвайки солената течност.
Когато най-сетне успях да дойда на себе си, чух истеричния глас на майка ми, който отправяше обиди по някого. Отваряйки очи видях надвесило се над мен непознато лице, което ме гледаше с изписано притеснение.
- Добре ли си? – попита ме момчето, чийто лешникови очи се взираха в мен разтревожено, а капчици вода падаха от косата му върху кожата ми. – Толкова съжалявам! С приятеля ми Дъстин се гонихме по кея и глупака без да иска те блъсна във водата. Толкова се притесних, когато видях, че не се показваш на повърхността.
- Добре съм – отговорих му, като едва успях да наместя думите в устата си, тъй като гърлото ми все още гореше.
Момчето се изправи, подавайки ми ръка, за да ми помогне да стъпя отново на краката си. Поех я и миг по-късно отново стоях лице в лице с него.
- Ти ли ме извади? – попитах го, забелязвайки, че целият е мокър също като мен.
- Да, скочих след теб – отговори ми той свеждайки поглед към пясъка. – Аз съм Джон.
- Алисън – едва успях да му се усмихна, за да го накарам да се успокои, защото усещах, че все още се притесняваше за състоянието ми.
- Али, миличка, как си? – майка ми се хвърли отгоре ми, като едва не ме повали отново на земята. Над рамото й забелязах другото момче, което ме бе блъснало. Бузите му бяха зачервени, най-вероятно от срам за това, че не е внимавал, а предполагах и заради хокането на майка ми, която на моменти можеше да бъде истински звяр. – Хайде да се прибираме, детето ми. Да се подсушиш и да си починеш след този шок – тя ме обгърна през кръста и ме повлече в посоката от която бяхме дошли.
- Само секунда – промълвих освобождавайки се от хватката й и поемайки към момчетата. – Забравих да ти благодаря Джон, за това, че ме спаси.
- За нищо. Радвам се, че си добре – отвърна ми той, а искреният му поглед ме опияняваше. – Ще се радвам да те видя отново, Али.
- А-аз същ-щ-о – започнах да заеквам, заради изведнъж обзелият ме студ. – Т-т-рява да вър-р-вя – обърнах се и се върнах при майка ми, която ме чакаше със скръстени на гърдите ръце и свъсен поглед.
- Дори не си и го помисляй – изсъска тя. – Това момче не е за теб. Само го виж как е облечен, ти ще стигнеш надалеч, а той ще си остане тук завинаги.
Предпочетох да не й отговарям, нямаше смисъл да споря, че едва ли някога някой рицар на бял кон и със златни доспехи, ще дойде да ми иска ръката. В края на краищата това си беше моя живот, а не нейния.
Дните минаваха неусетно и срещите ни с Джон зачестяваха, въпреки недоволството на родителите ми. Той лесно бе научил къде сме отседнали, тъй като града бе малък и явно всеки познаваше всеки и често идваше до къщата ни, за да ме види или покани на разходка. За първи път не се подчинявах на волята на нашите и това ги изкарваше извън нерви. Започнах често да се карам с тях, но разбира се без резултат.
- Какво изобщо може да имаш с това момче? – крещеше майка ми. – Искаш да свършиш като някаква селянка, грижеща се за кокошките ли?
- Мамо, тук няма ферми! – упорито възразявах. – Единствените кокошки тук, са замразените пилета, които предлагат по хранителните магазини!
- Али, майка ти е права – намесваше се баща ми. – Пред теб стои светло бъдеще, не го рискувай заради някаква лятна авантюра.
Но аз не исках да чуя и дума от това което ми говореха. Те не разбираха начина по който се чувствах с Джон. Той ме караше да изпитвам трепети, които не бях познавала преди да го срещна. Чувствата ми към него се бяха задълбочили и ме изпълваха цялата. Целувките му ме отвеждаха надалеч, прегръдките му ме защитаваха от всичко и всички. Но как можех да обясня това на родителите си? Как да ги уверя, че само по начина който той ме гледаше, бе повече от ясно, че ме обича с цялото си сърце, макар и краткото време което бяхме прекарали заедно. Никой нямаше да ме чуе, майка ми и баща ми имаха други планове за мен и, като че ли не ги вълнуваше моето мнение. Знаех, че рано или късно ще дойде момента в който гласно трябва да изкажа волята си и да намеря сили в себе си да я защитя, но докато това време дойдеше, бях решила просто да се наслаждавам на всяка една минута с момчето което обичах.
Часовете отлитаха, дните се нижеха, а месеците се търкаляха, без дори да разбера как, вече беше август. Джон ме бе запознал със майка си, която бе жена достойна за възхищние – беше вдовица, но въпреки цялата си болка намираше сили да се усмихва и да продължава напред грижейки се за единственият си син и работейки по цял ден. Двете с нея определено си допаднахме и доста често имахме своето женско време, в което си говорихме и смеехме докато готвехме или чистехме къщата заедно. А, с Джон бях станала почти неразделна, часове наред се разхождахме и споделяхме мечтите си, разказвахме си спомени от детството си и понякога дори си позволявахме да кроим съвместни планове, макар и двамата да бяхме изплашени от неизвестността, която края на лятото щеше да донесе.
И просто ей така, като мигване на око, септември дойде.
Проливен дъжд се изсипваше в деня, в който трябваше да напуснем Кейпторн. Баща ми товареше куфарите в колата, майка ми седеше на сухо в автомобила, а аз стоях на прага на вратата и не можех да помръдна. Бях вцепенена, объркана и уплашена. Момента, който се молех да не настъпи бе дошъл. Стомахът ми се усукваше около себе си, заплиташе се на възли и се преобръщаше. Бях се подпряла на рамката на вратата неспособна да направя и крачка, защото сторех ли го имаш чувството, че ще рухна на верандата.
Баща ми се приближи до мен и протегна ръка, за да вземе куфара ми, чиято дръжка стисках в дланта си.
- Дай ми това, миличка и отиди при майка си в колата.
Поех си дълбоко въздух, търсейки и малко смелост някъде в себе си.
- Не – поклатих глава. – Тате, няма да дойда с вас!
- Какво? – изкрещя баща ми, по начин който накара кръвта ми да замръзне. – Алисън Уилиамс, какви си мислиш, че ги вършиш?
- Аз, просто...просто искам да остана, моля те – устните ми започнаха да треперят, никога до сега не си бях позволявала подобно своеволие. Едно бе да се виждам с момче против волята им, но да се връщам в тяхната къща всяка вечер, друго бе да искам да остана сама и да живея в това градче.
- Какво става? – провикна се майка ми, подала глава от прозореца на автомобила. – Защо не сме тръгнали? Вече трябваше да пътуваме!
- Алисън е решила да остане – извика й в отговор татко ми.
- Моля? – изписка тя, като отвори вратата и бавно закрачи по калта с обувките си на висок ток. – Какво си си наумила? – попита ме стъпвайки на верандата.
- Не искам да се връщам с вас. Искам да остана тук – промълвих тихо, изплашена от реакцията им.
- Защо? – гласа на майка ми се вдигна с няколко октави, като в него ясно доловях злоба. Тя присви очи, изпепелявайки ме с поглед. – Искаш да си с него, нали? С онзи никаквец! Не ставай глупачка, няма да ти позволя да направиш тази грешка – тя ме хвана над лакътя и ме повлече надолу по стъпалата.
- Неее! – изкрещях, дърпайки се от нея. – Няма да дойда, не можеш да ме накараш.
Тя се обърна, цялата трепереше от гняв.
- Така ли? Гледай тогава – десницата й, твърда като камък, се стовари с все сила върху лицето ми.
Загубих равновесие и се строполих на земята, падайки в калта. Сълзи избиха от очите ми и започнаха да се стичат надолу по бузите ми, сливайки се с капчиците дъжд. Изведнъж усетих как въздуха, заседна в гърлото ми. Едва успявах да дишам, поемах кислорода тежко и по малко. Не знаех какво става. Погледа ми се замрежи и картината пред очите ми започна да се върти.
- Али! – чух вика на гласа, който бих познала и сред стотици. Гласа, чието звучене, караше тялото ми да изтръпва и ми даваше надежда за нещо по-добро.
Надигнах глава и видях как Джон тича срещу мен, когато стигна до падналото на земята ми тяло, ме хвана и изправи на крака, подпирайки ме, за да не се озова обратно сред мръсотията.
- Добре ли си? – попита ме той, като сложи длан на бузата ми, а по челото му се изписаха леки бръчици на загриженост.
- Да – изрекох полагайки глава на рамото му.
- Как смеете? – развика се той на родителите ми. – Как изобщо си позволявате да я удряте?
- Ти не се меси момче, преди да си си навлякъл беля на главата – закани му се баща ми, пристъпвайки към нас.
- Али е съвсем добре – процеди през зъби майка ми, чийто глас вече бе наситен с омраза и презрение.
- Добре? Да ви прилича на добре? – усещах тялото на Джон наелектрализирано от мъка и яд. – Али е бяла като платно и едва може да диша, а вие ми казвате, че е добре! – той ме подхвана по-здраво, тъй като краката ми не ми се подчиняваха и залитнах напред. – Али, скъпа – очите му се спряха върху моите. Лешниковият цвят на ирисите му бе толкова топъл, излъчваше спокойствие когато ме гледаше. – Дойдох да ти кажа, че не искам да те загубя. Не искам да си отидеш от живота ми след като едва те намерих. Обичам те и не мога да се примиря с идеята, че ще напуснеш това място, оставяйки ме сам. Ти си моят свят и без теб всичко губи смисъл – всяка една негова дума се изстрелваше директно към сърцето ми, което биеше толкова силно, че имах усещането, че всеки миг щеше да разкъса затвора на тялото ми и да се озове на земята. – Остани с мен! – замоли ме той.
- Искам да остана – едва изговорих.
- Ти не знаеш кое е добре за нея! – изсъска майка ми. – Ти си едно глупаво момче.
- А, нима вие знаете? Това ли е най-доброто за нея? Да я завлечете някъде насила и да я удряте при неподчинение?
Никой не посмя да възрази. Всички просто мълчахме, стоейки под проливния дъжд.
- Клаудия, тръгваме – изнервен до краен предел, баща ми хвана майка ми над лакътя и я задърпа към колата. – Алисън, ще дойде време когато ще съжаляваш, но когато това стане, недей да търсиш помощ от нас!
- Но, но... – майка ми явно не проумяваше решението му.
- Никакво „но”! Остави я сама да си блъска главата в стената, като иска. Ние се прибираме, ВЕДНАГА!
Двамата се качиха в автомобила и потеглиха, а аз и Джон останахме още малко облегнати един на друг и радвайки се на победата, победата на любовта.
Така започнахме съвместният си живот. Първо живяхме при майката на Джон, но в последствие решихме да се преместим в къщата на родителите ми, които едва ли щяха някога да се върнат обратно, имайки предвид, че бяха хора отстояващи думите и позициите си с желязна решимост.
Не след дълго двамата се оженихме, като за случая изпратих покани и на майка ми и баща ми, които както и предполагах не ни отговориха, даже не дойдоха на събитието. Вярвах, че са ми по-ядосани от всякога.
Джон започна работа на доковете към рибната фабрика и пазар. Трудеше се неуморно ден след ден, а когато имаше свободно време, осъществяваше идеята си за разширение на къщата, като лично се зае с ремонта.
Аз от своя страна започнах да преподавам в местното училище на малките деца и се чувствах истински щастлива от живота си.
Любовта между мен и съпруга ми нарастваше с всеки изминал ден. Когато бяхме разделени жадувахме да сме заедно и нямахме търпение да се приберем у дома и да прекараме няколко часа прегърнати, разговаряйки за случилото се през деня.
Наред обаче с идилията в която живеех, усещах и че нещо не беше наред. Все по-често започвах да се измарям, дишането ми започваше да се затруднява със всеки изминал ден и глезените ми оттичаха, но предпочитах да отдам всичко на тичането след децата из училищния двор в междучасията, както и помощта която оказвах на Джон за ремонта. Но, като изключим тези мой пристъпи, имах усещането, че живея в една истинска приказка, която сама успях да осъществя и това ме изпълваше с гордост.
Скоро разбрахме и радостната вест, че очакваме дете. Това беше като истински дар за нас. Бяхме ентусиазирани и щастливи, не спирахме да се усмихваме един на друг и да избираме подходящо име, както за момиче така и за момче, защото не бяхме сигурни за пола на новият член на семейството ни. С напредването на бременността ми, мъжът ми се стараеше да се грижи за мен колкото се можеше повече, отдавайки ми се максимално. Той успя да завърши разширението на дома ни, малко преди да изтече деветият месец от зачеването на бебето и в очите му ясно четях колко доволен бе от факта, че е успял да осигури един прекрасен дом за първата ни рожба. Кратко след това се роди и нашата дъщеря, която кръстихме Натали.
- Не е ли прекрасна? – попита ме Джон гледайки детето в ръцете ми. Все още бяхме в родилното отделение и се възхищавахме на дъщеря си. – Толкова малка, съвършена и красива като майка си – усмихна ми се той.
- Аз бих казала, че е хубава като баща си – отговорих и двамата избухнахме в смях.
Точно тогава пристъпите ми започнаха на ново, държейки скъпото си дете, започнах да се давя неспособна да си поема въздух. Тежка умора измъчваше всеки един мой мускул, а черна пелена започна да се спуска пред очите ми.
- Али, мила добре ли си? Али? – чух виковете на съпруга си, но не можех да му отговоря. Имах чувството, че две ръце стискаха гърлото ми, а други натискаха гърдите ми. – Сестра! Сестра, елате бързо – гласа на Джон съдържаше в себе си недоумение и дълбока болка.
Усетих някой да взема Натали от ръцете ми, след което света се загуби.
Отворих очи, на следващият ден и първото което видях бе съпруга ми стоящ до мен разтревожен и със зачервени от плач очи. Не знаех какво точно се случи, но никога до този момент не бях виждала Джон да плаче, това ме изплаши.
- Как се чувстваш? – попита ме той.
- Добре съм. Какво стана?
Мъжа ми леко се сви на стола, все едно очакваше някой да го удари в стомаха. Наведе глава и стисна здраво очи, за да скрие напиращите си сълзи. Притеснението в мен започна да расте, като изкачваше нови и нови висоти.
- Джон. Какво има?
В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе лекар, който за пръв път виждах.
- Госпожо Престън, здравейте аз съм доктор Смит – успях само да му кимна. – Как се? – последва ново кимане от моя страна. Доктор Смит издиша шумно и се приближи към леглото. – Искам да поговорим за това което се случи с вас. За първи път ли Ви беше?
- Да, за първи път припадам, но предполагам е защото съм била изтощена от раждането.
- А, пристъпите на задух, оттекли глезени, умора?
- И преди съм ги получавала. Докторе, какво има? Моля Ви, кажете ми.
Мъжа седна до мен на леглото и угрижено сключи вежди.
- Госпожо Престън, Вие имате сърдечна недостатъчност. Симптомите са били на лице от доста време, но не сте им обърнали внимание. В момента сте в четвърта фаза на болестта, което означава, че спешно се нуждаете от сърдечна трансплантация. Няма да Ви лъжа, донори за този орган много трудно се намират. Но обещавам Ви, ще направим всичко по силите си, за да Ви спасим.
Усетих ръката на Джон, която започна да стиска силно моята, но аз не можех да отреагирам. Чувствах се вкаменена. Усещах, че по вените ми тече страх, шок изпълваше всяка една моя фибра. До слуха ми достигна тихото ридаене на съпруга ми, но аз просто бях изключила, нямах никаква власт над себе си.
- Във Вашият случай, предполагам болестта е наследствена – продължи доктора. – До колкото разбрах от господин Престън, нямате други предпоставки за развитието й. Някой в рода Ви да е бил със същата болест?
- Дядо ми – дори не бях сигурна как успях да изрека отговора на върпоса. Сълзи започнаха да избиват на очите ми и не след дълго заплаках с глас. Дядо бе починал – така и не успяха да намерят донор, за да го оперират. Не исках и с мен да се случи така, не исках да си отида. Как изобщо можех да напусна този свят, след като току що бях родила и имах живота, за който мечтаех? Имах съпруг, дом, дъщеря и любов.
Агонията която преживявах изцеждаше и малкото ми сили останали в изтощеното ми тяло. Лекарят напусна помещението, оставяйки ни насаме с Джон, който седна до мен и ме взе в обятията си. И двамата се давехме в сълзи, повтаряйки си колко много се обичаме.
Дните започнаха да забавят своя ход. Все още бях в болницата под наблюдение, като отказваха да ме изпишат. Съпруга ми идваше при мен всеки ден, като стоеше по часове мъчейки се да ме успокои и да ми вдъхне надежда. Опитваше се изглежда ведър, за да не ме тревожи допълнително, но аз ясно виждах колко е изтормозен и каква тъга го бе обзела от факта, че бе безсилен срещу болестта която ме погубваше отвътре. Не веднъж, след като той си мислеше, че съм заспала, го чувах да плаче и да се моли да Бог всичко да се оправи. Молитвите му бяха дълги и изпълнени с мъка, понякога собствената му болка и гняв намираха място в словата му към Господ и той започваше да обвинява и упреква, след което на ново го обземаше безграничната тъга.
На всеки двадесет и четири часа доктор Смит идваше, за да ни осведоми дали не са намерили донор, но добрите новини, като че ли нарочно ме избягваха. Започвах да губя вяра, състоянието ми се влошаваше с всеки изминал час и ако не беше Натали, която често ми даваха да кърмя или просто да държа в ръце, сигурно отдавна щеше да ме няма.
Една сутрин се събудих от гласа на доктор Смит, който викаше името ми. Едва отворих клепачите си, бях толкова отслабнала, че всяко просто движение изискваше силна воля и много усилия.
- Да? – едва доловимо отговорих.
- Натали, събуди се! Трябва да те откараме в операционната незабавно – гласа му трепереше.
Сърцето ми подобно на локомотив заби учестено. Нима това бе истина? Намерили са донор! Слава на Господ! – мислех си. Премигнах няколко пъти, колкото да разсея налелите се в очите ми сълзи. Усетих трепет в гърдите си, вълнение което ми вдъхна сили.
- Джон? Къде е Джон? – попитах.
- Не е тук в момента. Но сега нямаме време, веднага трябва да започнем операцията.
- Обадете му се, той трябва да знае...
- Той знае – отвърна ми лекаря, а гласа му продължаваше да потреперва. Явно бе развълнуван, или притеснен, че няма да успея да издържа до операцията, но аз знаех, че ще мога. Щях да живея, щях още дълго да бъда с дъщеричката си и с мъжа на моя живот, по-голяма радост нямаше и тази мисъл ме накара да се усмихна.
Влязохме в операционната. Двама лекари и две медицински сестри се надвесиха над мен.
- Госпожо, бройте от десет надолу – каза ми едната жена, като ми би упойка.
И аз започнах, десет, девет, осем... Клепачите ми натежаха и скоро съня ме отнесе някъде надалеч.
Съзнанието ми се пробуди, когато долових нечие движение, съвсем близо до мен.
- Джон, ти ли си? – запитах, мъчейки се да отворя очи. Чувствах, че главата ми тежи и изпитвах лека болка в гърдите, но въпреки това се опитах да се надигна на лакти. Осъзнах, че се намирам в поредната болнична стая.
- Не, не е той – изрече гласа, който съм чувала през цялото си детство. Гласа който като малка ме бе успокоявал и радвал, и същият този глас, който отдавна не бях чувала. – Легни, миличка. Не се напрягай – ръцете на майка ми ме накараха отново да положа глава на възглавницата.
- Мамо, какво правиш тук?
- Джон ми се обади снощи. Каза ми, че си родила и ми обясни всичко останало. Помоли ме да дойда и да бъда с теб.
- Къде е той? Ще дойде ли?
- Али, поспи още малко, имаш нужда. По-късно ще говорим.
- Не! Искам да го видя. Да не би да е при Натали? Искам да ги видя и двамата, сега.
Майка си пое дълбоко въздух и шумно издиша.Усещах, че нещо не и даваше мира, но не можех да мисля за това сега. В момента имах нужда от съпруга и детето си.
- Алисън, доктора каза, че трябва да си почиваш. Преди няколко часа излезе от операционната, все още не си възстановена съвсем – настоя майка ми, с обичайният си твърд тон.
Истината бе, че се чувствах изтощена и не можех повече да споря. Реших да се подчиня, щях да поспя няколко часа и сигурна бях, че следващият път когато се пробудя Джон ще е тук и усмивката му ще е първото нещо, което ще зърна.
Оказа се, че греших. И при второто и третото ми ставане, от съпруга ми нямаше и следа. Всеки път когато попитах къде е, майка ми, ме уверяваше, че е бил тук, но е излязъл за малко и след това започваше да ме тъпче с храна и лекарства и минути по-късно на ново се унасях. Някъде на четвъртият ден след операцията вече не издържах, имах нужда от Джон и вече обмислях варианта, ако трябва стана от леглото и сама да го потърся.
- Никъде няма да ходиш – викаше истерично майка. – Още си слаба, не можеш просто да тръгнеш!
- Искам да го видя – не й оставах длъжна и на свой ред й крещях. – Не можеш да ме спреш – надигнах се до седнало положение.
Тя дойде до мен, препречвайки пътя ми.
- Има нещо, което трябва да знаеш – очите й ме гледаха от високо, а долната й устна леко потрепваше изричайки думите. – Това не е добра идея – каза тя по-скоро на себе си отколкото на мен.
Отиде до палтото си, което бе закачено до вратата, бръкна в джоба и извади плик, който ми подаде. Поех го от ръцете й и видях името си изписано на него, бе почерка на Джон. Отворих го и изкарах листа от вътрешността, като започнах да чета, написаното върху него.

„Любима Али,
Едва ли някога ще ми простиш това, което смятам да направя, но моля те разбери, че това е единственият начин, друг просто няма. Обичам те безкрайно, ти изпъни живота ми, накара ме видя смисъл дори там където той липсва.
Когато разбрах, че мога да те загубя, земята под краката ми изчезна, слънчевите лъчи загаснаха и всичко изгуби своите цветове... Дни и нощи се молих да намерим донор, вярвах, че ще успеем да ти намерим сърце, но уви... Времето ти намаляваше, виждах го със собствените си очи и това ме изяждаше отвътре, разкъсваше душата ми. Не можех да стоя безучастен, наблюдавайки тази несправедливост, не можех да позволя да си отидеш. Ето защо взех това решение, последното което някога ще взема... Не беше лесно да го изпълня, лекарите не искаха да го приемат, затова ми се наложи сам да приближа края си.
Любима, разбери ме,ти си майка, трябва да си там заради нашето дете, тя ще има нужда от теб, ще има нужда от твоите милувки, твоите съвети и насоки и безграничната ти доброта. Ти трябва да продължиш напред, знам че няма да е лесно, но го направи заради мен и заради дъщеря ни.
Помни, че никога не ще ме загубиш, аз ще живея в теб. Сърцето ми ще бие в твоите гърди, за мен по-голяма радост от това, че мога да ти даря живота, няма! Ти ще ме поддържаш жив, а аз теб...
Обичам те, до самият край на вечността!”

Листа се изплъзна от ръцете ми, тялото ми започна да се тресе, да се гърчи, да боли. Мощен вик се откъсна от гърдите ми, но аз не го чух, ушите ми оставаха глухи за всичко, освен за туптежа на сърцето ми, сърцето на Джон...
Годините отминаваха, но болката никога не отшумя. Всяка вечер затворена в стаята си, далеч от погледа на дъщеря си, аз плачех и не спирах докато очите ми не пресъхнеха. Така и не намерих покой, съпруга ми ме бе спасил за втори път, но липсата му тегнеше над мен и знаех, че щеше да продължи до сетният ми час, докато пламъка в това сърце, което биеше от любов, не загаснеше завинаги.

Натали...
Стоях в кухнята и пиех кафе, току що бях изпратила Дженифър и Том на училище и се чудех, защо майка ми не бе слязла да ги заведе до училищният автобус, така както правеше всяка сутрин. Не беше обичайно за нея да спи до толкова късно. Да не би да ми бе сърдита за това, че снощи се държах студено и най-демонстративно без желание да я чуя излязох от стаята й?
Отпих от чашата си още веднъж и реших да се кача, за да се извиня за поведението си.
- Майко, будна ли си? – попитах, чукайки на вратата й. – Извинявай за миналата вечер, не исках да те обидя.
Отговор не последва. Възможно ли бе да ми е чак толкова сърдита, че да не ми говори? Натиснах бравата и открехнах вратата. Видях, че е в леглото си, затова влязох в стаята и седнах до нея. Очите й бяха затворени и предположих, че се правеше на заспала, защото не й се говореше с мен.
- Наистина съжалявам. Не трябваше да реагирам по този начин, понякога просто си изпускам нервите – казах и затаих дъх изчаквайки отговор, но тя продължаваше да мълчи. – Моля те прости ми, не ме игнорирай. Кажи нещо... – хванах ръката й подскочих. Беше ледено студена. – Мамо! – извиках и сложих длани на лицето й, което бе също толкова студено. – Не! Не, не, неее... – извиках и започнах да я треса държейки я за раменете.
Сълзи замрежиха погледа ми, имах усещането, че сърцето ми се бе качило в гърлото ми, а стомаха ми се бе свил и тежеше така все едно е от олово. Бръкнах в джоба на дънките си и извадих мобилния си телефон, като с треперещи пръсти едва набрах номера на спешна помощ.
Тридесет минути по-късно, лекарите ми казаха, че не са успели да направят нищо, тъй като тя е починала още вечерта, в съня си.
- В ръката й намерихме това – каза доктора, подавайки ми лист хартия.
Не можех да дойда на себе си, просто поех листа и го сложих в джоба си. Бях съсипана от развода си, а смъртта на майка ми беше поредният удар, който едва понесох. Минаха дни преди да се сетя за онова което лекарят ми беше дал. Никога не бях знаела, как точно е починал баща ми, а след като прочетох последните му думи отправени към майка ми и осъзнавайки какво беше направил той за нея и за мен самата, реших, че е време да продължа напред. Едва сега осъзнавах какво се беше опитвала да ми каже майка ми преди да напусне този свят, едва сега, след като останах абсолютно сама, проумях, че не е важна само моята болка, че децата ми страдат заедно с мен, и че трябва да събера изгубените парчета от себе си и да бъда силна. Исках да оправдая вярата на майка ми в мен и щях да го направя каквото и да ми струваше това и никога нямаше да забравя историята за истинската цена на любовта.
- Джен, Томи, елате тук – повиках децата си, които си играеха на двора. Двамата дойдоха до мен, а аз разтворих ръце, като ги прегърнах едновременно. – Обичам ви с цялото си сърце!
- И ние те обичаме, мамо! – отговориха в един глас.
Притиснах ги още по-плътно до себе си, след което ги пуснах, изтривайки сълзите, които се спускаха по страните ми.
- Мамо, добре ли си? – попита ме Том, а лешниковите му очи разтревожено се впиха в мен.
- Да, миличък добре съм. Просто баба ви ми липсва много – въздъхнах и се загледах в ясно синьото небе. – Хайде да се разходим. Какво ще кажете? Вижте какъв хубав ден е днес в Кейпторн, да отидем до кея – предложих им и за първи път от много време насам се усмихнах.


17 април, 2011