$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

„Лав пойнт”

Отворих рязко входната врата, при което няколко снежинки от верандата се вмъкнаха в антрето. Миг по-късно топлината в къщата ги стопи и от тях останаха само няколко капчици вода, проблясващи на килима, от осветлението.
Въздъхнах тежко и прекрачих прага. От сутринта не се бях прибирала вкъщи, а на вън вече се здрачаваше.
„Поредният безсмислен ден отмина” – казах си, докато свалях якето и ръкавиците си.
Както и очаквах из жилището, се носеше съблазнителната миризма на лазаня, която накара устата ми да се изпълни със слюнка. Днес бе петък, а по традиция, баща ми всяка седмица на този ден приготвяше лазаня. По неговите думи, така на всеки седем дена имахме своя италиански празник, а аз и стомахът ми, нямахме нищо против.
Влетях в кухнята и забелязах, че татко вече прецизно бе наредил масата и даже, ми бе налял чаша вино. Чудех се, как винаги усещаше, кога точно ще се прибера.
- А, ето те и теб скъпа – усмихна ми се, докато затваряше вратата на фурната. – Как мина? Нещо ново?
- Не. Никъде не мога да си намеря работа – изпуфтях, след което грабнах чашата от масата и ударих солидна глътка от течността в нея.
- Емили, не се притеснявай, все ще намериш нещо – той намести леко кривналата си престилка, която носеше всеки път когато готвеше и която аз намирах за абсолютно ненужна, (все пак той никога дори не я цапаше, защо изобщо я слагаше?) и повторно ми се усмихна, за да ме укоражи. – Знаеш, че целият свят е завладян от кризата, така че не унивай. Ти си млада, интелигентна и красива, кой няма да те вземе на работа?
- Хмм... Я да видим. Вестник „Day&Time” заявиха, че нямат нужда от нови журналисти, дори наскоро били съкратили около двадесет човека. Същото твърдят и другите щатски вестници... Така, че явно не мога да работя по специалността си. Обадих се в телевизията, на канал „WorldNewsTV” от където ме увериха, че биха се радвали такова младо и симпатично момиче, като мен, да работи за тях като новинар, но просто нямали вакантни места. Пък, ако се отворило по някаква случайност такова, щели да търсят мъж, понеже се бил случил някакъв инцидент с тяхна репортерка в зоологическата градина...

- Да, знам – прекъсна ме баща ми. – Много нелепо, един крокодил захапа ръката й.
- МОЛЯ? – изписках. – Тя какво, да не би да е правила репортаж „Десет начина, как да останем без пръсти”? - завъртях очи и тръснах глава. – Важното е, че където и да обикалях и да звънях, ми казваха, че нямат свободни места. Не знам какво да правя, само в пекарната на Джо, не съм ходила да си търся работа...
- И там нямаше да те вземат – засмя се татко. – Защото си истинско бедствие в домакинската работа. Пък и вече питах Джо, каза ми че няма достатъчно голяма застраховка, която да покрие евентуалните щети, които можеш да причиниш – той ми намигна с око.
Не се сдържах и се разсмях заедно с него, като първо го замерих с домашният си чехъл, който той избегна с лекота.
- Не е смешно, тате. Просто не виждам смисъл в живота си. Преди месец завърших университет, а от тогава нищо съществено не се е случило. Не знам, не се чувствам удовлетворена – отпих нова глътка вино.
- Емили, ти си все още млада, живота е пред теб. Те първа ти предстоят важните и значими неща. И като говорим за това, как е любовта? – той вече приготвяше съдовете и приборите.
- Ами... – замълчах за момент. – Вчера зарязах Травис.
- Защо? – попита ме, извъртайки се рязко към мен и за първи път нацапа престилката си със сос. – Той беше добро момче.
- Просто нямаше любов, в интерес на истината напоследък нямаше нищо. Не знам, имах усещането, че съм с него, само, за да не съм сама, ако ме разбираш – загледах се, как баща ми реже италианският си специалитет на парчета. – В последно време си мисля, че съм заседнала някъде по пътя към истинският ми живот. Липсват ми моментите, които да ми спират дъха, които да накарат сърцето ми да забие, така все едно няма да има утре... Липсва ми страстта, мотивацията, желанието да се будя сутрин – подпрях главата си с ръце и затворих очи.
Татко, сложи чинията пред мен, след което се настани на стола срещу ми. Известно време и двамата мълчахме, като той се взираше в мен изпитателно.
- Трябва ти „Лав пойт” – отбеляза накрая.
- Какво ми трябва? – не бях сигурна, че разбирам какво точно искаше да ми каже.
Той се усмихна закачливо, (което от малка знаех), означаваше, че замисля нещо.
- „Лав пойнт” – заключи. – Това е малко градче в планината, изключително красиво и живописно. Когато бях млад прекарах там около два месеца и трябва да отбележа, че града ме научи на много. Там за първи път се влюбих, за първи път изпитах истинско щастие от простите неща, които не забелязваме в днешното ежедневие. Мисля, че трябва да отидеш там за около седмица и да преосмислиш всичко – отпи от чашата си и надигна многозначително вежди.
- Никога не съм го чувала това място – казах ужасено, представяйки си как ме праща на края на света, като героите от приказките, от девет кралства в десетото, за да изпълня осмислящият живота ми подвиг. – И как така си се влюбил за първи път? Мислех, че мама е първата ти любов – скръстих ръце на гърдите си.
- Майка ти беше изключителна жена, Емили. И до ден днешен ми липсва ужасно много. Но, истината е, че не беше първото момиче, което съм обичал – погледа му се отнесе на някъде и аз можех да се закълна, че в този момент в главата му се прожектираха, като на лента, спомени. – Както и да е, стягаш си багажа още тази вечер и утре заминаваш. Без право на възражения, защото съм сигурен, че престоя ти там, ще даде смисъл на много неща. А сега, бон апетит, преди лазанята да е изстинала съвсем.

Не бях сигурна точно колко време шофирах, след четвъртият час просто спрях да обръщам внимание.
Колкото и да си мислих, че баща ми се шегуваше предната вечер, тази сутрин, когато намерих два куфара пълни с мои дрехи до входната врата, (предпочетох да не питам как и кога е влизал в стаята ми, докато съм спала), сериозността на думите му, ми стана пределно ясна. На закуска, той ми връчи, карта на щата, като с химикал, бе заградил в кръг „Лав пойнт”, та дори си бе играл да ми отбележи най-подходящият маршрут. И така, в момента се намирах в колата си, след един Бог, знае колко часово пътуване и се стараех да не ослепея, гледайки как всичко пред погледа ми се белееше.
Без малко не изпуснах отбивката за градчето, което се дължеше на снега затрупал табелата до там, че буквите едва се четяха. Това, че на косъм не забих автомобила в знака, няма да го споменавам.
Влизайки в селището, усетих как буца заседна в гърлото ми. В първият момент не можех да си поема въздух под въздействието на гледката разкрила се пред очите ми. Огромни борове, отрупани със сняг опасваха подножието на една от най-величествените и внушителни планини, които някога бях виждала. Измежду тази гора оцветена в зелено и бяло, свенливо, все едно играеха на криеница, се подаваха къщи, от чиито комини се издигаше дим. Фасадата на всяка една постройка бе от дърво, а покривите бяха толкова изострени в средата, че наподобяваха буквата „Л”. С други думи, все едно пейзажа, който съзерцавах както малко дете гледа „Дисни ленд”, бе нарисуван от най-талантливият художник на света. Имах чувството, че някой бе обърнал специално внимание на всеки един детайл, до последната ледена висулка по стрехите на прозорците.
Прилив на вълнение ме обля цялата, нещо което не беше ми се случвало до този момент. Подкарах колата напред с мисълта, че толкова красиво място, най-вероятно е омагьосано... Просто не можеше да съществува подобен рай, под небето.
Спрях един минувач и попитах, къде мога да отседна. Търсех спокойно и уютно хотелче или нещо подобно, където мога да се отдам на мисли и равносметки. Мъжа ме насочи към хижа „Снежните преспи”, която се оказа огромна и подобно на всичко друго в „Лав пойнт”, просто прекрасна къща в края на селището.
Паркирах колата, след което с голямо усилие измъкнах куфарите си и клатушкайки се като пате, се насочих към масивната входна врата. Отдавна мислех да започна да ходя на фитнес, за да заякна и да съм способна да нося поне собственият си багаж, но само мисълта да го направя ме изморяваше достатъчно, а какво оставаше да цъфна в спортната зала и да вдигам гири.
Антрето, (което по-скоро бих определила, като просторна всекидневна), бе абсолютно празно. Единственият шум, който долавяха ушите ми, бе приятното пукане на огъня в камината.
- Ехо! – извиках. – Има ли някой?
Не последва отговор, затова се приближих до импровизираната рецепция, която представляваше един плот и заудрях по звънчето.
- Извинете, има ли някой? Нов гост на хоризонта! – виках, докато блъсках нетърпеливо по уреда за привличане на внимание.
- Спокойно, спокойно! – извика нервно момичето, което току що бе излязло от вратата зад рецепцията. Бе сигурно седем или осем години по-голямо от мен. – Добър ден! – поздрави ме тя, като липсата й на ведрост ясно си личеше.
- Добър ден! – отговорих й аз, като умишлено я дарих с най-широката си усмивка, разкриваща всичките ми зъби. (Татко често ми казва, че ако ме дават по телевизията и аз се усмихвам по този начин, семейният ни зъболекар, можел буквално да ме прегледа през екрана). – Бих искала да наема една стая – заявих очевидното, все едно имаше възможност да съм отишла да й продавам краставици.
- Предположих – отвърна ми тя, кимайки към огромните ми куфарите на „Луи Вутон”, все така намусена. – Личната Ви карта, ако обичате.
Тя ме регистрира, след което ме заведе до стаята и ми изрецитира, (държа да отбележа, с още намръщено лице, като че ли съм й откраднала гаджето), в колко часа се сервират закуските и вечерите. На прага на вратата се спря и се обърна към мен.
- О, забравих да кажа едно от най-важните ни правила.
- Да – отвърнах с най-меденото си гласче, защото имах чувството, че колкото по-мило се държах, толкова повече я дразнех.
- В нашата хижа, всеки един гост, върши по нещо от домакинската работа. Това е нещо като традиция.
„ Е, край! Току що официално ме застреля – казах си на ум, като от лъчезарната ми усмивка не остана и следа. – Какво вършели гостите? Ако ми каже да издуя някоя крава, на мига се омитам от тук”.
- И какъв, по-точно, тип работа вършат гостите? – попитах молейки се да не спомене някой добитък.
Тя сви рамене и се почеса по тила. Изглеждаше така все едно бе очаквала да съм на ясно, какво точно обхваща това понятие.
- Чистене, готвене... Такива неща.
Имах чувството, че ченето ми бе увиснало чак до пода.
- Ама, аз съм тук, за да се отдам на размисли и да си изясня някои неща. Пък и не мога да готвя – казах възмутено.
- Предлагам ти да размишляваш, докато цепиш дърва. Отзад зад хижата, ще намериш брадва – за първи път се усмихна, но начина по който го направи определено не ми допадна.
- Има ли друг хотел или хижа, където мога да отседна? – попитах, кръстосвайки пръсти за късмет.
- Опасявам се, че не. Ако нямаш роднини или приятели тук, това е единственото място, където можеш да пренощуваш.
Цялата се изчервих от яд. Питах се какво толкова й бях направила. Тя се скри за миг и тъкмо когато си мислех, че си е отишла лицето й изникна отново до рамката на вратата.
- О, и да приключиш преди осем, защото както споменах, тогава сервираме вечерята – отново ми се усмихна злорадо и изчезна.
Бях на ръба или да се разплача или да хвана някой нож и да я заколя тази злобарка. Но, тъй като нито ми се искаше да си размазвам спиралата, нито ми се влизаше в затвора, реших да се преоблека и да се пробвам с дървата, едва ли щеше да е чак толкова трудно. Просто щях да си представям, че всяка цепеница, бе главата на рецепционистката.

Е, да ама начинанието се оказа трагична задача. Първо брадвата тежеше цял тон, и колкото и да се мъчих да я размахам над главата си, (както бях гледала във филма „Голямото тексаско клане”, макар там да бе моторна резачка), нищо не се получаваше. При всеки мой опит, да вдигна уреда, се озовавах или по гръб, или по задник на снега, запъхтяна, зачервена и изнервена до предел. А при един от опитите, едва не си отрязах пръстите на ходилото.
Сигурна бях, че онази нацистка точно това искаше: съвсем случайно да се осакатя или ако можех да се обезглавя, щеше да е най-добре. „Какъв, за Бога, й е проблемът с мен?” – питах се. Продължих да се мъча да нацепя поне едно дърво, но май по-умело се справях със задачата пищейки да бягам от брадвата.
След като неминуемо се озовах на земята, (при това сигурна бях, с насинен задник) реших да се откажа. Стоях легнала долу и си мислех, че няма сила на този свят която да ме изправи на крака, когато чух:
- Какво правиш? Не е ли малко рано, за да се печеш на слънце?
Както си лежах и гледах небето, над мен се надвесиха две топли морско сини очи, които се съзерцаваха с интерес в мен. Следващото което видях, бе леко набола брада и най-заслепителната усмивка, която накара тялото ми да настръхне.
Като попарена се изправих, изтупах снега от дрехите си, пооправих си косата и се вгледах в момчето. Беше висок, строен и толкова привлекателен, че не можех да проговоря от вълнение.
- Защо беше легнала на земята, при това до опасна близост с брадвата? – попита ме той и така се усмихна, че колената ми започнаха да се топят.
- А-аз, аз... ъмм, такова – „Боже, как се говореше?”, зачудих се на ум. – Трябваше да нацепя дърва.
- Като гледам, ми се струва, че няма да ти е излишна малко помощ – последва нова усмивка. – Чудя се, защо Клара ти е дала задачата с дървата? Принципно някой мъж, от гостите, се занимава с тях.
Гняв завладя тялото ми и като че ли пламнах на ново. Вече възвърнала си дар слово, почти изписках:
- Клара... Значи така се казва, тази човекомразка – скръцнах със зъби.
- Не я съди строго – каза ми момчето. – Тя е труден характер, но чак пък толкова.
- Да бе. Коя рецепционистка, ще накара госта да цепи дърва? – гласа ми се качи с една октава.
- Първо, тя е собственичката на хижата. Второ, след като майка й почина, тя стана малко... Как да кажа?
- Злобна? – повдигнах вежди, но в този момент не мразех момичето, по-скоро го съжалявах.
- Да кажем, озлобена към света – той се загледа в някаква точка над рамото ми. – Не й беше лесно, сама да управлява хижата и да се грижи за всичко, и затова от тогава насам, има традиция настанилите се гости, да помагат с каквото могат.
Картинката започна да се нарежда в съзнанието ми. Обещах си никога повече да не съдя прибързано хората.
- Аз съм Емили – протегнах ръка, към него.
- Майкъл – отговори ми той.
- Майкъл – повторих. – Моят спасител.
Можех да се закълна, че видях как бузите му пламват съвсем леко. Срамуваше ли се?
- Емили, защо не отидеш да запалиш камината в трапезарията, където ще вечеряме? – попита ме той, докато се навеждаше да вземе брадвата. – Аз ще оправя положението тук.
- Добре – усмихнах му се в отговор и тръгнах към вратата, като на два пъти се обърнах да го погледна. Той вече бе запретнал ръкави и чевръсто цепеше дърво след дърво.
Влязох вътре и тръгнах да търся трапезарията. Няколко минути по-късно, стоях и гледах празната камина, тя пък стоеше и гледаше мен – обърканото и чудещо се какво да прави с нея, момиче.
„Добре де, не съм тъпа” – помислих си, след което започнах да хвърлям, наредените до стената цепеници, в камината. Метнах вътре и малко хартия, след което хванах кибрита, който бе на полицата срещу мен и коленичих. Драснах една клечка и запалих хартията, която изгоря и изгасна. Огън нямаше. Сложих нова хартия и пак я запалих. Резултат отново никакъв. Огледах се и забелязах някакъв дезодорант, сложен на една маса. Бързо го грабнах, напръсках дърветата и запалих на ново. Този път, като че ли се получи, но пламъците започнаха да загасват, затова се наведох напред, като почти набутах главата си вътре и на ново пръснах с дезодоранта.
- ААААА! – извиках и започнах да се въргалям по земята мъчейки се да загася пламналата си коса.
- КАКВО СТАВА ТУК? – извика Клара, влетявайки в стаята.
- Исках да запаля огън – все още легнала на земята и ридаейки за опърлената си коса, й отговорих.
- Нали знаеш, че се човек трябва да запали камината, не глава си? – попита ме тя, скръствайки ръце пред гърдите си. – Отиди в стаята си, аз ще се оправя тук. След петнадесет минути ще сервираме вечерята.
Със сетни сили се изправих и се тръгнах към вторият етаж.

За жалост кошмара ми продължи и на следващият ден. Сутринта започна със собственоръчното ми подстригване, тъй като от едната страна косата ми бе по-дълга, накрая май попрекалих с рязането и докарах ефекта на „Раздърпаната кошница”. До дванадесет часа, успях да съсипя яденето за обяд, което само трябваше да наглеждам във фурната, като след двадесет минути трябваше да го извадя. Така и не разбрах как бе минал цял час, докато се оплаквах по мобилният на Линдзи (най-добрата ми приятелка), така че това което извадих от печката, поразително много приличаше на въглен, а не на пилешко. Разбира се, Клара ме навика толкова, че накрая ме заболя главата, но преди да успея да се измъкна за една следобедна дрямка, тя ми връчи прахосмукачката. Първоначално гледах уреда, все едно бе паднал от небето, после обаче, като че ли му хванах цаката и започнах горда от себе си да вървя и да чистя с изпъчени гърди и вирната глава. Мига ми на слава обаче изтрая пет минути, понеже незнайно защо си наумих, да изчистя и рафтовете, в резултат на което запуших тръбата с някакъв малък френски сувенир, (до колкото разбрах умален вариант на Айфеловата кула), който заклевам се не бях видяла. Така, че се сдобих с поредното викане от страна на Клара. Вечерта мина много по-добре, ако не броим това, че докато чистех голямото огледало в антрето, в изблик на нерви търкайки едно петно по повърхността му, успях да го съборя и да го натроша на парчета. От къде можех да знам, че е закачено за стената, а не залепено за нея?
Дните продължаваха да се нижат и ако не беше Майкъл, който успяваше да ме развесели по средата на този ад в който се намирах, сигурно щях да полудея. В интерес на истината колкото повече време прекарвахме двамата, осъзнавах, че започвам сериозно да се влюбвам в него. Той винаги се опитваше да ми помага, държеше се мило с мен и не минаваха и пет минути без да ме дари с онези негови, спиращи дъха ми, усмивки.
Седмицата мина и отмина, след нея се изниза още една, а аз дори нямах намерение да си тръгвам от градчето. Чистех, носих дърва, простирах, гладих, работата като че ли нямаше край. Дадох си сметка колко тежко му е било на баща ми, вършейки всичко сам и гледайки да ме предпази от този битовизъм. След като майка ми беше починала, той бдеше над мен денонощно, грижейки се и глезейки ме. И едва сега разбирах, колко много му е коствало това, и в същото време проумях колко далеч от истинският свят съм била.
Постепенно с Клара започнахме да се разбираме, след като тя видя, че давам всичко от себе си да бъда в помощ, а не да играя ролята на ураган преминаващ през хижата й. Двете имахме нещо общо, което до някъде ни сближи – и аз, и тя бяхме загубили майките си, още в тийнейджърските си години, с разликата, че след това всяка от нас, просто бе поела в различна посока. Докато аз търсех смисъла на живота си и бях дошла в „Лав пойнт” с идеята да намеря нещо голямо, което да ме насочи по пътя на съдбата ми, тя знаеше своята посока и всеки ден се трудеше неуморно, което аз определях като крачка напред.
Една сутрин, се събудих от голяма шумотевица идваща от долният етаж. Бързо се облякох и отидох да видя какво става. Долу намерих Майкъл и Клара, които заковаваха капаците на прозорците.
- Хей, какво правите? – попитах все още леко сънена.
- Ще има снежна буря – каза ми Майкъл.
- А те са опасни, трябва да запечатаме цялата хижа и през деня да не излизаме на вън – обясни ми Клара.
Цялата изтръпнах, до сега не ми се е случвало да преживявам истинска снежна буря в планината. Хванах един чук и започнах да им помагам. Въпреки притеснението, като се замислех имаше и положителна страна, така цял ден щях да прекарам с Майкъл и даже планирах да му кажа, какво чувствам към него.
Два часа по-късно, навън се развихри истинска виелица, а ние тримата стояхме в антрето абсолютно сами, (другите гости бяха напуснали предният ден), и си приказвахме над чашите с вино. Реших да отида до стаята си, да се преоблека и сложа малко грим, след което в целият си блясък да дръпна Майкъл настрани и да му споделя чувствата си.
Слизайки надолу, напудрена и напарфюмирана, видях как те двамата с Клара се прегръщат. Свят ми се зави, цялата се разтреперих от гняв. Защо точно момчето което обичах? Защо не ми бяха казали, че имат нещо двамата?
Хванах си якето, профучах край тях без да обърна внимание на виковете им и бясно отключих входната врата, след което изскочих навън. Със сигурност не бях подготвена за това в което попаднах, но знаете какви глупости върши човек, когато е ядосан.
Студеният въздух изгаряше гърдите ми при всяко вдишване, снежинки се блъскаха пред очите ми, пречейки ми да виждам ясно, а вятъра бе толкова силен, че скоро можеше да ме понесе към върха на планината. Но нищо от това нямаше значение. Тичах напред и дори не си правех труда да гледам на къде отивам, важното бе да съм колкото се може по-надалеч от тях двамата.
Крачка след крачка, бързах напред из гората от борове. Изведнъж ударих крака си в нещо и докато се осъзная, летях стремглаво към ствола на дървото срещу мен. Усетих пронизваща ме болка в главата, след което се озовах на земята, сред снега, който започна учудващо бързо да ме трупа и да ме покрива. Започнах да треперя от студ, картината пред очите ми се въртеше и замъгляваше.
„Ще умра, замръзнала и изядена от вълците” – помислих си.
И точно преди всичко да изчезне, чух два гласа да крещят името ми. А дали просто не ми се искаше да е така?
Първото нещо което чух, бе двама души да спорят за нещо. После усетих туптежа в главата ми. Ако това беше раят, защо изпитвах болка? Винаги бях мислила, че човек се избавя от земните си мъки и отива на едно по-добро място, когато умре.
- Свети Петре, ти ли си? – промълвих и гласовете изведнъж затихнаха.
- Емили, слава на Бог, ти си добре! – гласа на Майкъл изпълни стаята и усетих ръката му да стиска моята. – Толкова се притеснихме за теб. Защо направи тази глупост? Защо хукна на вън? – гласът му бе топъл и грижовен.
- Аз, реших да ви оставя насаме – казах и отворих очи, което се оказа болезнено начинание. Установих, че се намирам в моята стая.
- Сами ли? Че защо? – забелязах обърканият му поглед.
- Видях ви прегърнати и си помислих, че трябва да оставя влюбените на спокойствие – надявах се да не усетят раздразнението в гласа ми.
- Емили, ние не сме влюбени! – изписка Клара. – Та ние сме приятели от деца, Майкъл ми е като брат. Когато си ни видяла, той ми сподели, че е влюбен в теб и мислеше да ти го каже, но не знаеше как ще реагираш, затова го прегърнах, като негова приятелка от детинство, му пожелавах успех и му вдъхвах кураж.
- Много благодаря, Клара – намуси се момчето. – Не си го представях, тя да разбере какво изпитвам към нея, по този начин.
- Т-ти наист-т-тина ли си влюбен в мен? – заекнах.
- Да. Обичам те – той стисна дланта ми по-силно. – Не знам какво мислиш или какво усещаш към мен, но...
- И аз те обичам! – промълвих и забелязах как на лицето му се разлива усмивка.
Той се надвеси над мен и ме целуна, бавно и нежно.
- ОК, ОК! Спрете за малко – Клара изтика Майкъл на страна, което малко ме шокира. – Емили, трябва да те питам нещо много важно – каза ми тя и забелязах, как нервно прехапваше устни. – Кой е този мъж? – попита ме сочейки снимката в рамка, която бях оставила на нощното си шкафче.
Нямаше нужда да се обърна да погледна, знаех че на фотографията сме аз и баща ми. Снимката бе направена в деня на дипломирането ми, така че аз бях в черна роба с плоска шапка с пискюл, а татко гордо бе положил ръка на рамото ми и двамата се усмихвахме така все едно току-що бяхме спечелили държавната лотария.
- Това е баща ми – отговорих й.
Клара, започна да диша тежко и положила ръка на гърдите си от към страната на сърцето и седна на леглото до мен. След което бръкна в джоба на дънките си и извади една поизмачкана снимка, като ми я подаде. Взех я в ръце и в първият момент останах като гръмната. От снимката ме гледаше баща ми, само че, бе с около двадесет и пет години по-млад. Не знаех какво да кажа, имах усещането, че пропускам нещо.
- От къде имаш това? – попитах.
- Майка ми, ми я даде когато бях на пет – каза Клара и заби поглед в краката си. – Каза ми, че това е баща ми. Запознали се тук в града, обичали се много, но на него му се наложило да замине, а кратко след това и тя напуснала „Лав пойнт” и отишла да се грижи за болната си баба на другия край на страната, където всъщност ме е и родила. Никога повече не успели да се свържат, тя се завърнала заедно с мен и разбрала, че той идвал да я търси, но тъй като тя отсъствала с месеци от тук, явно си е помислил, че майка ми вече си има друг мъж.
Не можех да си поема въздух, не можех дори да помръдна. Майкъл изглеждаше не по-малко изненадан от мен самата, а от очите на Клара се стичаха сълзи и тя отказваше да ме погледне.
- Значи...ъм, вие сте сестри? – изрече Майкъл и на мен ми се зави свят.
- Полусестри – поправих го, все още мъчейки се да асимилирам този факт.
Клара, продължаваше да плаче, като вече дори трепереше. С усилие се надигнах до седнало положение в леглото, протегнах ръце към нея и й казах:
- Ела тук – при което тя се приближи и аз обвих ръцете си около нея. Вече и двете ридаехме.

Тримата се спряхме пред входната врата на дома ми. Баща ми ни очакваше, след като му се обадихме по телефона и му разказахме случилото се. Той бе също толкова шокиран колкото нас, но в същото време и щастлив. На няколко пъти на идване спирах Клара, която притеснена от срещата с толкова дълго отсъставщият от живота й родител, се опитваше да слезе от колата и да се върне обратно на автостоп.
„Сега или никога” – казах си и отворих входната врата.

Един час по-късно вече минали от фазата на сълзите, прегръдките, разясненията и обясненията, всички стояхме в хола и пиехме кафе. Клара, се усмихваше по начин по който не я бях виждала, изглеждаше толкова щастлива. Баща ни, гледаше ту нея, ту мен и забелязах как очите му все още от време на време се пълнеха със сълзи. А Майкъл, бе обгърнал рамената ми с ръка и при всеки удобен случай ме целуваше по бузата, а когато татко не гледаше, си позволяваше едно бързо долепяне на устните си, към моите. Все едно бяхме тийнейджъри, тази мисъл ме накара да се усмихна.
- Емили, забравих да ти кажа – обърна се баща ми към мен. – Тази сутрин, се обадиха от вестник „USA-News spot” и казах, че са впечатлени от примерните статии, които си им изпратила. Искат да поговорят с теб и да отидеш да работиш за тях в Калифорния – той ми се усмихна очаквайки да скоча и да заподскачам от радост.
Всички очакваха някаква реакция от мен, а аз дори не можех да си отворя устата. Това което исках толкова силно преди да замина за „Лав пойнт”, се бе сбъднало, но не можех да разбера, защо не изпитвах дори някакво минимално вълнение. След това ми просветна, (точно като крушка над главата ми), аз вече бях щастлива, бях намерила онова което търсех, онова голямото нещо което да осмисли живота ми. За моя изненада установих, че то се криеше в малките неща, с които се сблъсках в красивото планинско градче. Обичах и бях обичана, и не можех да си позволя, да замина и да загубя това. Намерих изгубената си полусестра, която исках да опозная, а това нямаше да стане ако тръгнех за Калифорния. Живота ми изведнъж бе добил смисъл, дори и без да подозирам и осъзнавах този факт, едва сега, когато бях изправена пред сбъдването на една моя мечта, мечта в която вече не виждах никакъв смисъл. Иронично, нали?
- Тате – поех си дъх. – Няма да приема работата. Искам да се върна в „Лав пойнт”. Ти се оказа прав, там открих нещата които ме карат да се чувствам жива, престоя ми там, наистина промени живота ми, промени мен самата – сгуших се в Майкъл.
- Човек може да намери себе си, там където най-малко подозира – отвърна баща ми, усмихвайки се. – Разбирам те напълно, мила моя.
Изправих се, отидох и го прегърнах, толкова силно, че сигурно му бях пукнала някое ребро.
- Хайде да си организираме едно празненство в „Лав пойнт”, но този път, няма аз да цепя дървата – подхвърлих.
- Не, че някога си ги цепила ти – отвърна Майкъл.
В този момент всички избухнахме в неистов смях.


10 февруари, 2011