$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Мрак

Не бях сигурна колко време беше минало. Усещах тялото си схванато до последния мускул. Размърдах се в мекото кресло, правейки поне минимален опит да се раздвижа. Резултат – никакъв, болката продължаваше да властва над мен. Единственото, което се случи, бе прешлените на кръста ми да изпукат последователно, един след друг, негодуващи от безкрайното ми застояване. Явно чула „призива” на скованото ми и безпомощно тяло, клиентката ми прекъсна обясненията на синът си.
- Олеле, доктор Самърс, съжалявам – в тона й долавях искрено притеснение. – Та ние сме тук от... – тя направи кратка пауза, което ме наведе на мисълта, че прави справка с часовника си. – Боже, тук сме от почти два часа! Тими, миличък, обличай се. Трябва да тръгваме.
Чух как два чифта крака тропват на терекотените плочки на пода.
- Не се безпокойте – изрекох, дарявайки ги с мека професионална усмивка. – Нямам нищо против, да удължим сеанса, ако Тими има нужда.
- Не, не... – Джесика все така неловко отговори. – Сине, хайде, вземи си якето. Хвърлил си го на онази маса, ей там.
След малко, се разнесе звука на бързо дръпване на шушляков плат, последвано от разбиващо се, на стотици парчета, стъкло в твърдия под, което ме хвана неподготвена и за секунда застинах неподвижно.
- КАКВО НАПРАВИ, ТИМЪТИ СМИТ? – отчаяно извика жената. – Господи, само да се приберем и си наказан – тя издиша шумно. – Доктор Самърс, толкова много съжалявам, обещавам да Ви платя за счупената кристална ваза.
- Кристална ли беше? – усмихнах се, за да прогоня притеснението, просмукало се във въздуха. – Не се трвожете Джесика, така или иначе никога не съм я виждала.
Опита ми да разведря обстановката, се бе увенчал с пълен провал. Усещах, че госпожа Смит, се чувстваше толкова неловко, както при първото си посещение при мен, преди около половин година. Пристъпих няколко крачки напред и приклекнах. Протегнах ръце и зачаках малкият Тими да се приближи към мен.

- Хей, спокойно – казах му, усещайки раменете му под дланите си. – Чуй ме сега, искам, когато се върнеш у вас, да напишеш всичко от което те е страх, на един лист и да си кажеш, че вече си го заключил в хартията и че то, не може да излезе от там да и ти навреди. Разбра ли ме? – последва леко поклащане на тялото му, което явно означаваше, че ми кима с глава в знак на съгласие. – Добре. Запомни, че в тъмнината няма нищо страшно. В нея не се крият чудовища или вампири, тези неща живеят само и единствено ето тук. – протегнах ръка и леко разроших косата му. – Повярвай ми, знам какво говоря. О, и Тим. Майка ти ми каза, че понякога те заварва в стаята ти, да гледаш филми на ужасите. Забранявам ти да го правиш – сключих вежди, – поне до тогава, докато сам не осъзнаеш, че нямаш нужда от тях.
- Добре – детското му гласче звучеше много по-ведро, от преди два часа. – Вие сте най-добрата! – усетих, как ръцете му се увиват около шията ми и се сключват зад вратът ми. Прегръщаше ме. Поставих ръцете си на гърбът му и го потупах леко. – Доктор Самърс, мога ли да Ви попитам нещо? – каза, пускайки ме.
- Да – отвърнах.
- Вие, наистина ли сте сляпа?
- ТИМЪТИ СМИТ, КАК СМЕЕШ ДА... – майка му извика толкова силно, че думите й се врязаха в съзнанието ми.
- Не се притеснявайте, Джесика – прекъснах я, обръщайки глава в посоката от където долетя гласът й, след което се обърнах към Тими. – Да. Не мога да виждам, живея в постоянна тъмнина. Затова искам да знаеш, че там, няма нищо, освен това, което пожелаеш.
Изправих се на крака и усетих как детето отиде при майка си.
- Довиждане, доктор Самърс – каза момчето. – Довиждане, Сидни. – този път се сбогува с кучето ми водач, което сигурно стоеше в ъгъла на кабинета в легълцето си. Чух как то му отговори със слаб лай.
Казах „чао” на двамата си пациенти и миг по-късно се озовах сама в стаята. Чувах как Сидни, дъвче кучешката си бисквитка и щастливо скимти. Легнах на диванчето предназначено за клиентите ми и се отпуснах. Замислих се за момчето, което до преди малко седеше на същата тази мебел и обясняваше за най-големият си страх. Разбирах го много добре. Когато бях малко момиче, току що загубило зрението си и аз бях изплашена до смърт. Заобиколена само от черният мрак, най-големите ми страхове се материализираха в съзнанието ми. Знаех, че съм обречена, на една вечна нощ без край и по онова време, това ме караше да треперя от ужас. Но с времето започнах да свиквам. До навършването ми на десет години, ту си представях, че съм принцеса, затворена в тъмна кула без прозорци, чакаща мига на своето спасение, ту авантюристка попаднала в капана на подземна пещера, с надеждата някой ден да види отново дневната светлина. Сега обаче, след толкова много време знаех, че всъщност съм просто една незряща жена, която нямаше смисъл да чака пелената пред очите й да се вдигне. Липсваше ми да виждам, особено след спомените от дните, когато все още можех, но знаех, че човек не може винаги да промени реалността, може само да се пригоди към нея. За сметка на това, през годините се установих, че имам дарбата да усещам същността на хората, за мен нямаше значение как изглежда някой, а какво носи вътре с себе си. Разбирайки сърцето на някой, стигах и до притесненията живеещи вътре, което ме натъжаваше. Затова станах и психо-терапевт, за да мога по един или друг начин, да помагам човешките същества с терзанията в тяхното подсъзнание и душа. Не печелех добре, но това нямаше значение за мен, защото да помогнеш на някой, означаваше повече и от десет чувала с пари.
Изведнъж се разнесе мелодията на мобилният ми телефон, надигнах се от дивана и направих няколко крачки към креслото, на което стоях по време на сеанса. Всеки в телефона ми имаше индивидуална мелодия с която звънеше, а тази която чувах бе на сестра ми.
- Здрасти, Кели! – въодушевено изрекох, натискайки бутона за отговор в лявата страна на апарата.
- Здравей Моджо-Джоджо! – закачливо ме поздрави.
- Уфф, престани моля те, не си спряла да ме наричаш така откакто бяхме деца. – раздразнено й отговорих. Когато беше малка, сестра редовно гледаше, някакво анимационно филмче и от тогава, не спря да ме тероризира с името на един от героите в него.
- Добре, Джоана. Така по-добре ли е? – не че ми даде възможност да й отговоря, направо продължи нататък. – След около десет минути, ще мина да те взема. Запътила съм се към парти магазинът на твоята улица, та реших после да обядваме заедно. Хайде, до скоро! – тя прекъсна връзката.
Въздъхнах. Редовният й номер бе да изрецитира, каквото си беше наумила, без да ми даде възможност да изрека и една дума в отговор. Хванах протобастуна си или както още го наричаха „Белият бастун”, който бе опрян на креслото и повиках Сидни. Кучето предусещаше всичките ми желания и когато дойде до мен, носеше каишката си в уста.
- Добро момиче! – похвалих я, чешейки я зад ушите.
Двадесет минути по-късно вече стоях седнала на маса в местният ресторант и докато Кели обясняваше ентусиазирано за плановете си за партито, което организираше в новогодишната вечер, аз правех едно от любимите си занимания – представях си обстановката около нас. Намирах това за интересно, по този начин, можех да се намирам къде ли не, единствено оставяйки въображението ми да се развихри.
- Джоана, слушаш ли ме изобщо? – попита ме сестра ми, като прекъсна фантазиите ми за огромната мраморна арка на входа на заведението.
- Да, разбира се. – излъгах я без дори да се замисля.
- Не мисля, че ме чу, иначе щеше да се ми се нахвърлиш с ножа и вилицата.
- Какво имаш предвид?
- Обяснявах, че ти е време да си намериш приятел. Дори ти поставих условие, до партито да си намериш такъв и да ми го представиш на самото събитие, идвайки с него. – по гласа й можех да позная, колко беше доволна от себе си.
- Няма да стане! – отсякох и за миг се замислих дали наистина да не грабна приборите от масата.
- Ооо, не си познала. Ти си жена Моджо-Джоджо – едвам се възпрях да не й скоча и да я лиша от дългата й коса, която толкова обичаше. – Всяка жена има нужда от мъж, помисли си. За какво иначе са мъжете?
- Може би, мъжете са създадени, за да ти купуват, на теб, нови обувки. – позасмях се.
- Много смешно. – процеди през зъби тя. - Край, това е! Поставям ти ултиматум - мъж е равно на парти. Ако искаш да дойдеш на партито, на което съм поканила ВСИЧКИТЕ ни роднини, ще си намериш мъж. Точка по въпроса.
Идеше ми да викам. Много добре знаеше, че мразя да съм сама по празниците и се възползваше от слабостта ми. „Така ли? – помислих си. – Сега ще видиш ти.”
- Сидни, ДРЪЖ Кели! - извиках.
Чух как кучето се засили, а сестра ми изписка. Представяйки си сцената се запревивах от смях. Секунди по-късно, муцуната на любимеца ми опря ръката ми и пусна нещо в нея.
- Ааа! Съсипа ми новите ботушки на „Долче и Габана”! – изстена Кели. – Върни ми ботуша, Джоана.
Обувката изчезна от ръцете ми, предположих, че Кели я бе взела със замах.
- Ще го убия това куче! – изсъска сестра ми.
- Добро момиче – изрекох през смях и погалих Сидни поощрително по главата.

Бяхме началото на месец декември, което означаваше, че трябваше да съм щастлива. Обичайно радост ме обземаше по това време на годината, но този път ни най-малко. Сестра ми прекъсваше сеансите ми, почти всеки ден, за да ме пита дали случайно не съм „налетяла на сляпо” върху някой мъж. Чашата официално преля, когато днес ми се бе обадила да ми поръча, когато съм си избирала приятел, ако можело да бъде привлекателен, понеже не искала някой грозник на снимките от новогодишният й купон. Казаното от нея, доведе до изблици на гняв от моя страна. Започнах да викам в телефонната слушалка: „Аз да не би да ги виждам, че да ги подбирам!”, което от своя страна бе причината, клиента ми да прекрати сеанса ни, дори без да ми каже и тайно да излезе от кабинета ми, докато аз все още виках по Кели.
Следобед реших да изпия чаша кафе, в компанията на Сидни, затова се запътих към „Стар Бъкс” за едно хубаво капучино. След като платих, се насочих към масите, които знаех, че са в дъното на кафенето, но изведнъж кучето ме задърпа толкова силно, че изпуснах каишката му. Тръгнах след него, но при втората крачка, се блъснах в някого и паднах на земята. Цялата чаша се изля отгоре ми, сгънатия протобастун изхвръкна от ръката ми, а болка атакуваше таза ми.
- Внимавайте, ако обичате – раздразнен мъжки глас, достигна до ушите ми. – Не виждате ли, че бях... – явно се бях блъснала в гърбът му и предположих, че точно в този момент се обърна към лежащата ми на земята особа. – Боже, съжалявам... Аз не исках... Извинете ме.
- Няма проблем. – протегнах ръка в молба да ми помогне да се изправя. – Аз съжалявам, не трябваше да тичам като луда наляво-надясно из заведението, с чаша горещо кафе в ръка, в състоянието в което се намирам.
Лекото издишане от носът му, което долових, означаваше, че съм го накарала да се усмихне. От нищото, муцуната на Сидни се, опря в дланта ми.
- А, ето те и теб. Трябва да се прибираме. Донеси бастуна, хайде, донеси бастуна.
- Хей, почакайте – господина ме хвана за ръката. – Нека преди това да Ви почерпя едно кафе, след като заради мен разляхте своето.
Усмихнах се и се съгласих. Половин час по-късно, все още разговаряхме. В повечето пъти, той задаваше въпроси към мен, така че не успях да науча нещо повече за него освен, че се казва Пол и че работи в сферата на медията. На няколко пъти го заговаряха хора, изказвайки радостта си да го видят, а той отговаряше на въпросителното ми повдигане на вежди, само с една дума – познати. След още приблизително час, мобилният му телефон завибрира на масата.
- Трябва да вървя – отбеляза той. – Искаш ли да те изпратя до вас?
- Не, благодаря ти Пол – отвърнах му. – Мога да се справя и сама. Ти по-добре тръгвай.
Излизайки от кафенето, усетих как ръката му ме хвана за рамото.
- Джонана, искам да знаеш, че те намирам за изключителен човек. Въпреки всичко, което ти се е случило, не мога да повярвам, че си толкова оптимистично настроена към света и си запазила в себе си радостта към живота – той направи кратка пауза, а аз почувствах как стомаха ми се преобръща от вълнение. – Искам отново да те видя. Ако си съгласна, би ли ми казала телефонният си номер, обещавам скоро пак да те потърся.
Макар да не знаех почти нищо за него, вътрешно в себе си бях убедена, че е добър човек. Продиктувах номера на мобилния си и се разделихме. Потънала в мисли, за импровизираната среща, не разбрах как се бях върнала в кабинета си. За първи път проведох предстоящият сеанс без дори да чуя и дума от вътрешните тормози на пациента си. Просто стоях и се усмихвах, потънала в копнежи.

Дните минаваха неусетно. Времето прекарано с Пол никога не ми беше достатъчно, имах чувството, че пет минути след „Здравей”, трябваше да изрека: „Довиждане”. За сметка на това във всяка една наша среща, той ме изненадваше с нещо ново. Всеки ден след като приключех работа, той ме вземаше с колата си и ме водеше на различни места, които нямаше нужда да виждам, за да мога да им се насладя. Беше креативен и внимателен човек. Една вечер ме водеше на опера, друга в закрита ботаническа градина изпълнена с различните аромати на екзотични цветя. Докато се усетех се намирахме в италиански ресторанти поръчвайки си вкусни ястия, които никога не бях опитвала, а понякога завършвахме срещите си, разхождайки се по плажната ивица, където ушите ми се любуваха на звука от разбиващите се в скалите морски вълни. Единственото нещо, което ми се стори странно беше, как така ме водеше на места, където бях сигурна, че не е възможно да допуснат човек толкова лесно. А друг бе въпроса, защо винаги влизахме през задният вход. Не че бих разбрала, ако не чувах как персонала на заведенията изхвърляше боклука в контейнерите, които принципно се намират зад ресторантите. Но реших да не отдавам голямо значение на подробностите. Все пак, бях истински щастлива.
С времето разбрах повече за Пол. Постепенно той отваряше сърцето и душата си за мен и ме допускаше в галерията си от спомени. Разказа ми за трудното му преживяване на развода на родителите му, непокорството през младежките му години, за любовта му към музиката и книгите. С всяко нещо, което научавах за него, чувствата ми към този мъж нарастваха все повече и повече.
Незнайно как Коледа дойде и отмина. Кели продължаваше да ми звъни и да ме пита дали ще заведа „господин средновековен романтизъм” на партито й. Бях й разказала за мъжа до себе си, но понеже тя никога не го бе виждала си мислеше, че в крайна сметка след толкова срещи с „луди” хора в работата ми, на мен самата дъската ми е започнала да хлопа, при това „доста яко”, както се бе изразила. Сестра ми си беше втълпила, че толкова мили и внимателни мъже не съществуват, затова по нейните думи, най-вероятно аз си имах въображаем приятел.
- Хей! Имах, когато бях на девет, ясно? – изписках ужасено в телефонната слушалка. – Пол си е съвсем истински.
Усетих как ръката на Пол измъкна телефона от моята, след което го чух да казва:
- Кели, не се тревожи, обещавам ти, че в новогодишната вечер, няма да ти се налага да говориш с невидим човек. Ще бъда там – той се засмя.

На тридесет и първи, с приятелят ми се бяхме разбрали да се срещнем в заведение в близост до апартамента на сестра ми, преди да отидем на новогодишното празненство. Двете със Сидни стояхме и чакахме Пол в продължение на час, но от него нямаше никаква следа. Бях оставила няколко съобщения на гласовата му поща, но все още нямах отговор. Започвах да се притеснявам. Да не би да се страхуваше да се запознае с Кели и всичките ми роднини, или в един момент си беше дал сметка, че няма нужда от една сляпа жена до себе си? Страхове започваха да се надигат от дъното на душата ми, усещах как пълзяха по гърба ми и бавно си пробиваха път до съзнанието ми. Помолих сервитьора, за сетен път, да ми каже колко е часът. Отговора му, означаваше, че вече чаках от час и десет минути.
- Ще желаете ли нещо друго? – попита ме момчето.
- Сметката, моля.
Платих и излязох от бара.
- Към Кели – казах на кучето, което чуло къде искам да отида, ме поведе напред.
Не можех да спра да се питам какво се е случило. Сърцето ми биеше лудешки под мислите в главата ми, сълзи започнаха да избиват от незрящите ми очи. Изведнъж някой ме блъсна с всичка сила. Падайки на земята изпуснах каишката на Сидни. Чух как животното започна да ръмжи, след което последва тъп звук от удар. Следващото което долетя до ушите ми бе скимтенето на Сидни , отново и отново.
- НЕ! – изкрещях уплашена, мъчейки се да се изправя на крака. – Остави я!
Нещо се стовари върху гърба ми и с болка се озовах отново на земята.
- Давай парите, кукло! – изсъска плътен и груб мъжки глас.
Замахнах с протобастуна, който все още стисках в ръка, заедно с дамската си чанта, но той успя го хване и да го изтръгне измежду пръстите ми.
- Ооо, ама си и змия – засмя се непознатия, сядайки върху стомаха ми и притискайки и двете ми ръце с колената си.
Опитах да извикам за помощ, но той запуши устата ми с длан. Цялата се тресях, гърчих се, мъчих се да отхвърля тялото му от себе си, но така и не успях.
- Еха, ти си била доста хубавичка. – изрече мъжа, пуфтейки и мъчейки се да ме задържи под себе си.
Отворих уста и някак успях да захапя един от пръстите му. Той махна дланта си с охкане, което ми даде възможност да извикам за помощ, колкото ми глас държеше. Тъкмо си поемах въздух, за да изкрещя отново, когато твърдата му, като камък ръка се стовари върху бузата ми, зашлевявайки ме. Усещах главата си замаяна, силите ми напускаха тялото.
- Ей, сега ще те науча – прошепна ми на ухо нападателят ми. Усетих как започна да ме опипва по бедрата, повдигайки роклята ми нагоре. Чух звука на свалящ се цип. Цялата настръхнах, сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.
- Не.. Недей – изрекох със сетни сили.

Двадесет години по-рано...

С родителите ми вървяхме към паркинга, където бяхме оставили колата. По-малката ми сестра Кели, бе отказала да дойде с нас, заради любимото си анимационно филмче, което даваха по телевизията. Това бе добре дошло за мен, защото по този начин майка ми, ми разреши да се кача на повече люлки в увеселителният парк. Сега доволно похапваща розовият си захарен памук, крачех зад тях, а те бяха потънали в някакъв скучен разговор. Погледнах ги. Бяха толкова щастливи заедно. Майка ми се усмихваше от време на време и нежно галеше баща ми по бузата. Обичах и двамата безкрайно много. Винаги, макар и да бях на седем, се стараех да им подражавам. Цял живот, те се бяха трудили неуморно, за да може да постигнат всичко онова за което са си мечтали. Сега бяха щастливо женени, с две дъщери и прекрасна къща извън града. Въздъхнах, мъчейки се да не изоставам. Гледайки ги пред мен, се сетих за снимките, които тайно разглеждах в килера, от сватбата им. Радостта изписана по лицата им, на фотографиите, все още се четеше ясно в очите им.
Изведнъж, измежду две коли, изскочи някакъв мъж, който препречи пътя ми.
- Момиченце, няма ли да ме почерпиш и мен с малко захарен памук? – попита ме той. Беше облечен в мръсни и на места скъсани дрехи. Беше бездомник. Очите му се впиваха в мен, а по лицето му се разля многозначителна усмивка. Обзе ме панически страх.
- Джоана, миличка ела тук – гласа на баща ми, дойде някъде от близо, но не можех да го видя, защото непознатият ми пречеше. – Хайде Джоана, махни се от там. – крачките му приближаваха.
Сепнал се, бездомника мина зад мен изкарвайки от ръкава си метална тръба, която хвана от двете й страни и я долепи до гърлото ми, притискайки ме към него. Изпищях и пуснах захарният памук на земята.
- ПУСНИ Я! – изкрещя баща ми, който вече беше срещу мен. – ВЕДНАГА Я ПУСНИ!
Очите ми се спряха върху майка ми, която стоеше на около пет метра от нас, притиснала длан върху устата си от ужас.
- Хвърли ми портфейла си и ще пусна момичето – отговори мъжът и затегна хватката си. Едвам дишах, исках да се махна от него, но не можех. Цялата се бях вцепенила от стрес.
Баща ми посегна към вътрешният джоб на якето си, но преди да разбера какво става, той скочи върху двама ни поваляйки ни на земята.
- БЯГАЙ! – извика ми.
Изправих се на крака и затичах напред. Имах чувството, че мина цяла вечност докато стигна до майка ми, която ме хвана за ръка и поведе към колата. Чух няколко последователни удара и дрънченето на метал върху асфалта. Опитах се да извърна глава, за да се убедя, че татко ми е добре, но не успях да видя нищо, защото в този миг тласък ме хвърли върху задната седалка на колата. Майка затвори вратата от моята страна, след което се качи отпред и запали двигателя. Дишах учестено, имах чувството, че звука на туптящото ми сърце заглушава всичко наоколо. След няколко секунди, баща ми влетя на седалката пред мен и извика:
- САМАНТА, КАРАЙ! ТОЙ ИДВА!
Майка ми настъпи педала, но тогава звукът на разбиващото се стъкло, от дяната ми страна, ме накара да изпищя. Две ръце се протегнаха към мен. С форсиране, колата даде заден ход, като ожули съседният автомобил. След което с бясна скорост излетяхме от паркинга. Ръцете вече ги нямаше. Щях да бъда по-спокойна, ако не усещах, че бързината на нашата „Тойота” се усилваше все повече и повече, с всяка изминала секунда.
- Намали. САМАНТА, НАМАЛИ, МОЛЯ ТЕ – извика татко. – Вече го няма. Намали!
Но ние продължавахме да се носим скорострелно по пътя. От тогава помнех само дървото, което видях през предното стъкло и виковете озвучаващи вътрешността на колата. След това всичко изчезна в мрак, а тъмнината така и не ме пусна от обятията си. Единствено аз бях оцеляла от сблъсъка. Повече не чух гласовете на родителите си. Никога...

Повалена на земята и правеща напъни да се освободя, все още усещах ръцете на мъжа да се движат по тялото ми. Той хвана и двете ми китки с едната си длан, а притискайки ме с другата свличаше туловището си надолу към слабините ми. Мъчех се да се извъртя, мъчех се да се боря, но нямаше смисъл. Силата му беше, много по-голяма от моята. Накрая просто се предадох и се отпуснах неподвижно.
- Време беше, скъпа – изрече с отвратителния си глас. – Сега ще... ААААААА! – той простена и тежестта му изчезна от тялото ми.
- АХ, НЕЩАСТНИК ТАКЪВ! – гласът на Пол звучеше яростно, както никога до сега, но чувайки го, вълна на надежда и сигурност ме обля.
Последва удар, след него още един, нападателят ми викаше от болка. Муцуната на Сидни докосна бузата ми, хванах се за каишката около вратът й и се изправих на крака. След малко усетих, някой да ме хваща над лакътя и инстинктивно се дръпнах назад.
- Аз съм! – каза ми нежно Пол. – Да се махаме, преди онзи да се е съвзел. Обгърна раменета ми, а аз от своя страна държах повода на кучето.
Забързахме напред и скоро той ме настани върху седалката на колата си. След няколко секунди вече се носехме по пътя.
- Джоана, ранена ли си? Искаш ли да отидем в болница? – попита ме загрижен.
- Н-не – заекнах. – Добре съм, просто имам нужда да отида при сестра си – поех си въздух, след което попитах. - Как ме намери?
Приятелят ми издиша шумно.
- Толкова съжалявам, - подхвана, - ако не бях закъснял, нямаше да се наложи да вървиш сама и този...този боклук да... – не видях, но знаех, че сълзи падаха надолу по скулите му.
- Спокойно – изрекох, но истината бе, че аз самата все още треперех.
Мълчахме около минута след което той продължи:
- Когато най-после успях да стигна в заведението и видях, че те няма излязох да те търся. Сидни ме намери и ме задърпа за крачола към странична уличка на около стотина метра от бара – при споменаването на името й, кучето ми излая от задната седалка. – Толкова се уплаших, като видях Сидни сама, помислих, че... – той отново затихна.
- Благодаря ти, че ме спаси. – прошепнах и опипвайки сложих ръка върху неговата.
- Обичам те! – каза, преплитайки пръсти в моите.
- И аз теб – изрекох, без да се замисля.
Десет минути по-късно, все още стресирана, но облекчена, че ще мога да поговоря със сестра ми, ние се намирахме пред вратата на апартамента й. Музика и смях се чуваха от вътрешността на жилището. Отваряйки вратата Кели извика:
- Най-после Моджо-джоджо! Вече си мислех, че въображаемият ти приятел не те е пуснал да... – тя млъкна. – О, БОЖЕ! – изпищя. – Не може да бъде, не, не...
- Какво става? Кели, добре ли си? – попитах я уплашено.
- ПОЛ КРАЙТЪН... В ДОМЪТ МИ! ГОСПОДИ!
Не проумявах, какво се случваше. От къде тя знаеше фамилията на Пол, а аз не?
- Някой да ми обясни – простенах, но не получих отговор. Сестра ми ме завлече в помещението, без дори да ми обърне внимание.
- Слушайте всички – Кели се мъчеше да надвика музиката. – Пол Крайтън е тук, НА МОЕТО ПАРТИ!
Викове и писъци на възторг пронизаха ушите ми. Усетих как множество хора ни заобграждат с радостни възгласи.
- Има нещо което не съм ти казал – изрече Пол и обгърна кръста ми с ръка. – Аз съм певец.
- И не кой да е певец, а най-добрият поп изпълнител – гласа на Кели се качи с няколко октави. – Носител на няколко награди „Грами” и собственик на сърцето ми! – сега вече тя направо се топеше като сладолед.
- Какво? – трудно ми беше да асимилирам чутите думи.
- Не знаеше ли, Джоана? Та т-ти излизаш-ш със звезда! – отбеляза заекващо сестра ми, но не чух нищо друго, защото в този миг устните на Пол се впиха в моите.

Една година по-късно...

- Готова ли сте, госпожо Крайтън? – попита ме лекарят.
- Да, докторе. – отвърнах му с трепет в гласа.
- Не трябва да гледате директно към слънчева светлина и първоначално може да виждате мъгливо. А, и първите няколко седмици ще се наложи да носите слънчеви очила, постоянно!
- Ще ги носи, аз лично ще я държа под око – каза съпругът ми и стисна леко ръката ми.
Усетих как лекарят свали превръзката от очите ми.
- Операцията мина успешно – заяви той. – Сега остава съвсем внимателно, да отворите очи.
Полека, без да бързам – въпреки че ми се искаше, - повдигнах клепачи. Отначало всичко бе размазано, виждах единствено контури и силуети. Затаих дъх, сърцето ми заби бързо като локомотив. С всяка изминала секунда нещата пред погледа ми започнаха да се изясняват. Първото нещо което видях, макар и леко мъгливо, както каза докторът, бе лицето на Пол.
- Виждам те! – почти извиках, а той ми се усмихна в отговор. – Боже, колко си красив!
- Не колкото теб – отвърна ми и ме придърпа към себе си в прегръдка.
Сълзи на радост избиха от очите ми, в които толкова време се бе стелил мрак.
- Ти си моят принц, освободил ме от тъмната кула без прозорци – изрекох и сведох глава на рамото му.

* * *



От автора: На родителите ми, които винаги са ми показвали верният път, дори в моментите от живота ми, когато съм се лутал на тъмно. Обичам ви и ви благодаря от цялото си сърце!

Снимки от Flickr.com

Almost certainly the best online photo management and sharing application in the world.


13 януари, 2011