$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

В затвора на собствения си ум

Поредния ужасен ден, който в ежедневието си съм свикнал да възприемам, като „нормален”.
В кутийката, която наричам свой офис, едва се процеждаше слънчева светлина от малката дупка в стената,която би трябвало да служи за прозорец. Бюрото ми правеше отчаяни опити да се подаде изпод купищата документи разхвърляни навсякъде, чакащи моето благоволение да се заема с оформянето им.
Очите ми се спряха на вече поизтърканата табелка на вратата, с изписаното ми име на нея, а под него думата: „АДВОКАТ”. Засмях се сам на себе си, все едно иронията щеше да облекчи досегашния ми живот или поне да го направи по-лек. За жалост иронията по принцип само изостря болката и действа по същия начин все едно да сложиш сол върху дълбока рана.
Как стигнах до тук? Как успях да объркам така живота си?
Да бъда адвокат никога не ми се е нравило, това ми стана ясно още от първия ден, в който се явих на лекциите по право в университета. Разбира се бях записал именно това, за да угодя на родителите си, които цял живот бяха мечтали да се изуча и да работя нещо от което ще печеля добре. Към правото ме насочи баща ми, който стоеше твърдо зад справедливостта и мразеше неправдата в дъното на душата си. За жалост татко не подозираше, че в професията ми има толкова неправда, колкото навсякъде по широкия свят. Забелязал съм, че в днешни дни несправедливостта бе завладяла планетата ни. Именно работата ми го доказваше. Всеки ден в моя кабинет влизаха два типа хора – Първия тип бяха наранените, изплашените, изстрадалите, или както аз обичам да ги наричам – „Жертвите на живота”. Втория тип , бяха тези които нараняваха, причиняваха болка , предизвикваха агония, хората , които бяха причина законът да съществува. Те бяха жертви на самите себе си и на болното си съзнание.Бяха нещо далеч от понятието – човек, поне аз не виждах нищо човешко в тях. Да ги гледаш в очите за мен бе равностойно да се взираш в освирепял вълк и да се питаш, колко секунди ти остават докато животното отхапе първото парче плът от теб.
Да, днес справедливостта отсъстваше дори и от собствения си дом, а по-жалкото бе, че липсата й беше застигнала и моят офис.
В наши дни царуваха парите . Тези хартийки властваха над нас, като безмилостни тирани.Притежателите им мислеха себе си за богове и живееха някъде между престъпността и греха. Болеше ме от факта, че бях завършен продукт на правото, който можеше да бъде нает от всеки с достатъчно местна валута в джоба си. Страдах, че именно този закон, който ме създаде ми служи като пералня в съдебната зала, където пускам виновните и на излизане от заседанието, те са едва ли не по-чисти и от ризата на гърба ми.
Как наистина успях да се докарам до тук? Как?
Изведнъж дълбоко в съзнанието ми отекнаха, като ехо думи, или по-скоро спомен за такива - „...Някой ден ще изпиташ истината за живота, на собствен гръб, тогава балона, в който живееш ще се спука и ще останеш сам със суровата действителност.”
Несъзнателно прехапах долната си устна , така както правех, когато съзнавах, че съм сгрешил.
Той се беше оказал прав....

Петнадесет години по-рано.....
Тъкмо бях излязъл от университета и бях започнал работа в една от малките адвокатски кантори, която смятах за трамплин към яркото си бъдеще на преуспял юрист. Бях млад и зелен, новобранец с борбен дух, готов да покаже на всички неверници големия потенциал скрит в себе си. Разбира се тогава мислех, че света е в краката ми, което беше оправданието ми за високото ми самочувствие и его. След редица малки дела, които ми бяха възложени, бях нает от една дама (която по онова време наричах – горещото маце.) да защитавам брат й в съда. Случаят беше грандиозен, според обвиненията, мъжа беше убил годеницата си в момент на ревност. Предвкусвах, как първата страница на местния вестник е запазена за мен и този случай. На влизане в затвора, за да разпитам клиента си пред очите ми минаваха редици предполагаеми заглавия за статии, кои от кои по-бляскави, а някъде измежду редовете по-долу виждах името си спрягано с изрази, като „първокласния адвокат...” или „непреклонният и талантлив млад юрист...”
Сядайки на масата срещу мъжа, който трябваше да защитавам изобщо не предполагах, как много истини за мен и за посоката в живота, по която съм поел, ще ми бъдат едва ли не наврени под носа. Още повече, не съм си и мислил, че ще остана сляп и глух за тях.
След, като затворника ми обясни неговата версия за случилото се, в която той разбира се беше невинен, („Че кой ли някога се признава за виновен – помислих си аз. – Това ще бъде все едно сами да си сложат етикет с присъдата.”) зададох няколко рутинни въпроса,колкото да запълня белия лист за записки по случая, който бях сложил пред себе си.
- Извинявай момче, на колко години си? – попита ме клиента ми.
- На двадесет и пет. Защо? – смотолевих, без абсолютно никакво любопитство.
Лек кикот, се отдели от гърдите на Крис (така, се казваше въпросният мъж срещу мен.)
- Ще ме защитава дете!- каза с видна насмешка той, като че ли сам на себе си.
Бях обиден от това изказване, усещах как типичната за възрастта ми темпераментност напира да излезе на повърхността. Самочувствието ми беше засегнато, а аз бях готов на всяка цена да го браня.
- Не съм дете. Аз съм успял адвокат, който печели добре, нищо не ми липсва и на всичкото отгоре бях отличника на випуска. Да не говорим, че не е добре да ме дразниш имайки в предвид, че аз съм този, на когото му се пада „честта” да изкара твоя задник от пандиза. – въздух не ми стигаше в белите дробове от скоропоговорката, която бях изрекъл на един дъх.
- За мен ти си дете. – отговори с толкова бащин тон, че ми идваше да му се изплезя нацупено в отговор.
- Слушай Крис, или който и там да си. Ти не знаеш нищо за мен, НИЩО! Не съм тук на сладка приказка с психо-терапевта си, който на края на сеанса да ми прави оценка. Тук съм, за да си върша работата и ако не ми пречиш, ще си свърша работата толкова добре,че докато се осъзнаеш, ще излезеш от тук и ще отидеш изкуствено да лееш крокодилски сълзи на погребението, на жената, която твърдиш, че уж не си убил. – гневът ми нарастваше осезаемо.
Секунда – две, Крис ме изучаваше с поглед. Очите му се взираха преценяващо в моите. След което последва смъртния враг на моето самочувствие – поучението.
- Слушай ме адвокатче. ТИ не знаеш нищо за живота. Аз те познавам по-добре от колкото предполагаш и знам, че тепърва има какво да научиш. Грешката на хората е, че мислят себе си за единствени и неповторими, вярват си до там, че глуповато да залагат бъдещето си на карта в опити да се докажат пред света. Вземат решения за миг, а после съжаляват за тях цял живот. Винаги са толкова убедени в правотата си, че ушите им са настроени на честота изключваща критиката и съветите на другите, особено младите, като теб. Вие си мислите, че във вашите действия всичко е позволено, а после каквото и да направите, лесно може да ви е простено. Винаги гледате на живота, като игра, но сте загубили онази присъща за малките деца невинност, затова играете надменно мислейки се за победители, а накрая излизате загубили,лошото е че губите шансове за нещо по-добро. Повярвай ми, утешителни награди за самонадеяни мечтатели няма.
Ден след ден се борите да отстоявате себе си, нощ след нощ забравяте какви сте били в началото. Живеете миг за миг, забравяте че след всеки залез следва нов изгрев, по този начин оставяте живота да ви подминава. Често обичате да правите от мухата слон, после сте готови от слона да направите цял кит, но накрая се озовавате под кита премазани от собствената си безразсъдност. Вие сте философите на вашата ера но ще сте винаги неоценени, защото реалността има друго мнение. Учите, четете и пишете, но истината е, че все неграмотни си оставате, докато някой ден съдбата не реши да ви даде образователен урок, който винаги ще си спомняте. Винаги желаете мъст, отмъщението ви е в кръвта, но не осъзнавате факта, че тръгвайки да го търсите, трябва да изкопаете два гроба – един за противника и един за себе си, защото живота не е филм и не винаги има щастлив край.
Усещах, как ушите ми започваха да парят, гнева скоро щеше да вземе надмощие над тялото ми и щеше да стигне своя връх.
- Лъжеш се! Не съм такъв, това не съм аз! – почти извиках, с което привлякох погледите на надзирателите.
- Ооо, такъв си и още как. Лъжеш себе си, виждам го в очите ти, в реакциите ти. Заблуждаваш се, не забравяй, че всеки каквото и да прави в годишната равносметка излиза,че за себе си го прави. Постарай се от сега да промениш себе си, защото само глупака не се променя, той се мъчи да промени света, което никога няма да стане. В живота няма втори дубъл, няма втори шанс, Дежа вю е състояние само в съзнанието ти. Грешките, които правиш днес, утре се връщат с чук и те халосват здраво по главата. Самоувереността ти, лесно може да се изпари, в крайна сметка тя е отчаян опит на подсъзнанието ти да скрие слабите ти места, и когато тя рухне на какво ще разчиташ тогава? Силата на един човек се крие в разумните решения, в добрите дела и способността му да обича със сърцето си. За жалост днес вече, понеже скритите неща са невидими за очите, хората забравят, че любовта е заложена да се изпитва с туптящото в гърдите ни сърце, затова обичат единствено с видимото, което..хммм...е разположено по-на юг от гръдния кош на нашето тяло. Ти си пътник, без посока, който очаква новата Америка случайно да изскочи на пътя му, правейки те велик откривател, но това е поредната заблуда, с която живееш, защото ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб попътен вятър просто няма. Мислиш си, че си се родил с крила, самия ти знаеш, че не си, но се опитваш да повярваш, че за теб невъзможни неща няма. Иронията е, че дори в последствие, крила действително да искат да пораснат ти сам им пречиш с ограничените си разбирания и детинския си инат. Мислиш си, че всичко, което хвърчи се яде, но какво правиш, ако летящото нещо в небето се окаже самолет? Живота не се рее в облаците, той се случва тук долу на земята, докато твоята глава се носи по небето!
Не можех да издържам повече тази проповед. С едната си ръка разхлабвах възела на вратовръзката, които непонятно как беше започнал да ме задушава, а с другата събирах книжата в куфарчето си. За кой по дяволите се мислеше този? Бог? Или може би папата...? Нямаше никакво значение, просто трябваше да напусна, не издържах и миг повече в тази ужасна стая, където евентуален убиец, се мъчеше да играе ролята на гид по собствения ми житейски път.
- Като знаеш толкова много, как така се оказа тук, далеч от света, изолиран от решетки, които са символ на прегрешението, което си извършил? – вече бях изправен на крака, готов всеки момент да прекрача прага. – Едно ще ти кажа Крис, аз поне няма никога да изпадна в твоето положение. – отсякох с делови тон.
- Може и да си прав адвокате. – отговори ми на свой ред той, с такова самообладание и спокойствие, че чак яд ме хвана, за дето не се е засегнал. – Прав за това, че никога няма да попаднеш на подобно място, като мен, но грешиш във вижданията си, те са повърхностни и ограничени, което означава, че ти вече се намираш във затвор. Затвора на собствения си ум! Решетките, които задържат мен са от желязо, а тези които задържат теб са направени от чиста заблуда. Аз съм невинен и ще изляза от тази клетка, в която сега ме държат, но ти още дълго ще си в капана на твоята.
Това беше! Чашата официално преля, омитам се от тук, но първо трябваше да постъпя като професионалист. Затова поех дълбоко дъх, погледнах Крис в очите и изрекох:
- Няма да те представлявам на делото. Първата ми работа, като стигна сега в офиса си, ще е да се обадя на сестра ти и да й върна парите. Пожелавам ти успех на процеса и дано намериш някой по-подходящ от мен адвокат, който да удовлетворява изцяло идеалът ти за юрист.
Грабнах дипломатическото си куфарче и тръгнах с бърза крачка към вратата. Вече бях близо и предвкусвах чистия въздух, който ме чакаше от другата страна, когато неговия глас ме спря.
- Промени себе си адвокате, промени вижданията си, стани стойностен човек и личност. Тогава живота ти сам ще се нареди, сам ще придобие смисъл. В противен случай някой ден ще изпиташ истината за живота, на собствен гръб, тогава балона, в който живееш ще се спука и ще останеш сам със суровата действителност!
Обърнах се за последно.
- Сбогом Крис! – промълвих и минах покрай надзорника, който ми държеше вратата отворена.
Споменът мина пред очите ми, като филмова лента. С трясъка на врата зад гърба ми, която бях затворил в онзи затвор преди цели петнадесет години, съзнанието ми се върна отново в настоящето. Пак бях в малкия си, мрачен и мърляв офис.
В крайна сметка, онзи мъж се беше оказал прав, бе ме преценил и се беше постарал да ме предупреди, но младежката ми глупост ми бе попречила, да разбера смисъла на думите му. По онова време ги приемах по-скоро, като обида, вместо като съвет.
След това се стараех да забравя казаното от него и наистина успях да го заключа някъде дълбоко в съзнанието си...поне до днес.
Днес Крис е свободен човек. Две седмици след като,се отказах да бъда негов адвокат във вестника излезе голяма статия за това, как съда го обявил за невинен. Истинският престъпник и извършител на убийството на годеницата му, се оказал друг мъж, който бил любовник на жертвата.
Засмях се представяйки си затворникът, който помнех, вече позастарял и свободен мъж, пийващ доволно коктейл в кокосова черупка някъде на Хавайските плажове.
“Промени себе си...само глупака не се променя...” -отекваха повторно думите му в съзнанието ми. Беше време! Сега или никога. Грабнах сакото си от облегалката на стола, бързо напечатах на компютъра си документ, който не съм си и помислял, че през живота си ще сътворя, принтирах го и го запечатах в плик. Изправих се усещайки решителността да прелива в кръвта ми и да се носи по вените ми. Излязох от помещението. Оставих плика на секретарката ми, чието бюро беше срещу врата на офиса ми. Тя го пое от ръцете ми както винаги без интерес. Запътих се към изхода на сградата представяйки си изражението й, както и изражението на колегите ми, когато прочетат листа хартия, с който слагах ново начало на всичко, листа с напечатаните най-отгоре думи: „ОСТАВКА”. Тази мисъл ме накара да се разсмея. Бутнах входната врата и се озовах на улицата. Как така не бях забелязал, че навън бе такъв прекрасен слънчев ден?!


23 декември, 2010