$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

В капан - Първо издание

Историята на един детектив...


Гледах замислено как цигарата ми догаря в препълнения до горе пепелник. От фаса се надигаше сив дим, които се виеше в спираловидни форми издигайки се на горе във въздуха, като придаваше мирис на тютюн на сумрачната стая. Слънчевата светлина, бореща се със щорите на прозореца, пълзеше по пода, след което се издигаше в пространството и се заиграваше с цигарения дим, пречупвайки цвета му в различни нюанси. Погледа ми бегло отчете закачката на физичните явления, след което се зарея свободно из кабинета ми. Чувствах се изтощена, направо смазана. Начина на живот , който си бях избрала, както и професията ми, изцеждаха максимално живеца в мен. Майка ми от години се мъчеше да ме убеди да преустановя ежедневието си и да поема в дуга посока, което както тя се изразяваше „ще пречисти аурата ми и тя веднага ще привлече някой свестен мъж към мен”. Аурата ми?! Сигурна бях, че още преди години аурата ми бе побегнала с викове и крясъци от мен и най-вероятно в момента се бе установила някъде на Бахамите, например, и ни най-малко искаше да се върне тук. Засмях се на самоиронията си. Всъщност, само чрез способността ми да се надсмивам на себе си и собствените си трагедии, ме бе спасило да не вляза в някой психиатрична клиника, особено след всичко, на което ми се бе наложило да стана свидетел в работата си. Като се замислех аз самата едва не докарах майка си до лудост, след като един ден, след завършването ми в гимназията се бях върнала вкъщи и бях заявила на родителите си, че смятам да вляза в полицейската академия. Тогава се сещам, че майка ми плака с дни. Първоначално нищо не й казах, все пак тя сигурно имаше други виждания за бъдещето ми. Но когато започна да носи черни дрехи от главата до петите и да разправя, че е в траур понеже дъщеря й решила да става мъж, е тогава Бога ми, колкото и да исках да си сдържа нервите - не успях. Имахме сериозен скандал в който се бях помъчила да й убесня, че живота си е мой и аз сама отговарям за него, и че в никакъв случай, нямаше да работя, като маникюристка в нейния салон за красота, пък ако ще и гръм да ме удареше. Е, някак си успяхме да се спогодим тогава, макар тя да не ми говори приблизително година. За сметка на това пък, баща ми бе изключително горд с мен. Няколко години, след като завърших и започнах да работя, като полицай, един нарко-дилър ме простреля, при това цели три пъти. Оживях, но нямаше как да продължа работа към управлението,тъй като артерията на крака ми бе сериозно засегната и вече бях „второкласно ченге”, което явно по думите на повечето ми колеги и баба им можеше да надбяга. Така че, ме освободиха, вземайки ми значката и пистолета. Майка ми тогава реши, моля ти се, да отпразнуваме случая, като ми купи рокля, понеже, както натърти, аз самата съм нямала нито ЕДНА в гардероба си, който бил пълен само мъжки дрехи, а каква жена съм била без поне една-единствена „хубава рокля на цветя.” Едва не припаднах, когато връчвайки ми предварително купената оскъдна дреха, пред която предпочитах усмирителна риза, вместо този парцал за развлечение на мъжете, тя ми сподели, че вече ми била взела бюро в козметичния си салон и оставало само да мина курсовете за маникюристка.
- МОЛЯ??? – бях извикала тогава.
- Ами все трябва да работиш нещо, мила. – бе отговорила с доволна усмивка майка ми. – Вече не можеш да работиш, като полицай, затова идваш в моя салон за...
- НЕ, НЕ, НЕ! – прекъснах я. – Това ще е последното място където ще работя. – заявих с твърд тон.

Как я виждаше майка ми, да претърпя такъв професионален спад? Пък и едно ченге, макар и бившо, си остава ченге до самия край. Ето защо открих собствена кантора, с обезщетението от полицията, за случилия се инцидент и започнах работа, като частен детектив. Но в последствие разбрах, че приемам работата си прекалено лично. Хорската мъка и отчаяние бяха толкова силни, че просто не можех да не бъда съпричастна към случаите, които поемах. В началото започнах с по-незначителни задачи, като кражби или изневери, но постепенно се стигна, до разкриването на убийства или намирането на изчезнали лица. А хората, които идваха тук, за да потърсят услугите ми, носеха със себе си болката и сълзите. Колкото и да се бях мъчила да не се поддавам, съжалението бе достигнало до моето сърце, както и част от страданието на клиентите ми. Сега вечер почти не спях, сън не ме ловеше, а ако той случайно се излъжеше да ме навести, кошмарите не закъсняваха. Лицата на жертвите ме преследваха постоянно, все едно търсеха помощта ми дори и след смъртта си. Чувствах се ужасно, когато закъснеех и не успеех да предотвратя мрачния изход от събитията. Обвинявах себе си, терзаех се, а когато настъпеше момента да кажа на близките на жертвите за случилото се, направо ми се искаше да потъна в дън земя. Дори когато успявах да докарам нещата до щастлив край и върнех издирваните при семействата им, пак ме обземаше тъга, знаейки още колко хора имат нужда от помощ.
Поех си дълбоко въздух и издишах, все още се усещаше мириса на тютюн из въздуха. Отворих органайзера си, но нямах предстоящи задачи за деня. Облегнах се назад в стола, затворих очи и се опитах да релаксирам, или пък медитирам, или каквото и да било там. Не разбирах от тези неща, но определено усещах тялото си тежко, като олово. Тъкмо бях започнала да се отпускам в приятен унес, когато мобилния ми телефон изписука със сигнала за съобщение. Отворих очи, взех апарата и отворих съобщението. Беше от майка ми.

„Миличка, току срещнах племенника на Сюзън в супермаркета. Много приятен младеж. Красив, интелигентен и със свястна работа. Уредих ви вечеря в ресторант „Лилиум” в петък. Няма за какво да ми благодариш.
Обичам те! Мама.”

Останах като гръмната. Как смееше тази жена да ме предлага на всеки срещнат. От известно време насам, новото й хоби бе да ми търси бъдещ съпруг. По дяволите, знаех си, че ще съжалявам за дето й купих мобилен телефон, а още повече за това, че я научих как да го използва. Тъкмо мислех да й отговоря с някой гневен sms, когато на врата на офиса ми се почука. Пускайки мобилния си в джоба, забелязах как в офиса ми влиза жена на около четиридесет години, с очила, раздърпани и протъркани от носене дрехи и уплах изписан на лице. Тя стискаше дамската си чанта пред гърдите и подозрително оглеждаше кабинета ми. Ясно й личеше, че не е от заможните дами, които идваха да търсят услугите ми, в разобличаването на изневерите на съпрузите си.
- Заповядайте, седнете. – подканих я, посочвайки празния стол пред бюрото си.
Тя седна срещу мен и ме погледна право в очите.
- Вие ли сте детектив М. Матюс? – попита ме тя с присвити очи.
- Да, аз съм детектив Мелани Матюс. С какво мога да ви бъда полезна госпожо...
- Греъм. Извинете, просто очаквах да сте мъж. Никъде в рекламата не пишеше, че сте жена.
- Госпожо Греъм, повярвайте ми, аз върша толкова ефективна работа, колкото би свършил един мъж. Така че, не искам да се съмнявате, а направо да кажете по какъв случай идвате при мен.
Няколко секунди ме изучаваше с поглед, но след като видя, че не се шегувам, се отпусна и заговори.
- Тук съм заради дъщеря си Клеар. Преди две седмици и три дена, тя... тя... – усетих как пипалата на болката пълзят по тялото й. Госпожа Греъм се присви, сякаш очакваше да понесе силен удар – Тя изчезна. – довърши жената срещу ми. А морско сините й очи блестяха от изпълнилите ги сълзи, който за миг се стекоха надолу по скулите й.
- Спокойно, госпожо Греъм. Не се притесявайте. – бръкнах в чекмеджето си и извадих кутия с хартиени кърпички, която подадох на новата си клиентка. Забелязах че, от плач и мъка, бе започнала да трепери едва забележимо. – Ще я намерим госпожо, вие просто ми дайте всичко от което имам нужда, за да започна издирването й. – Гледайки майката на Клеар, сърцето ми се свиваше. Не можех да знам, какво е детето ти да бъде в неизвестност, но определено знаех какво е сърцето ти да се къса в безпощадна агония, бях го изпитвала, някога преди.
Жената срещу мен, започна да ридае. Излъчваше тежко отчаяние, а дълбоко в очите и бе изписан призив за помощ. Стомаха ми се преобърна, емоционалната реакция на госпожата си пробиваше път, зад студената ми фасада на професионалист.
- Вие сте последната ми надежда, детектив Матюс. Полицията не успя да ми помогне. Известно време я издирваха, но след това ми казаха че най-вероятно Клеар е избягала с приятелки и ще се върне в най-скоро време, но от тогава мина седмица. – Усещах как, крайниците й изтръпват, как сърцето й се разкъсваше в конвулсии. Идваше ми и аз да заплача заедно с нея. – Детектив, Клеар не е такова момиче. Винаги е била добра, мила, отличничката на класа си. Винаги бе слушала мен и баща си, но последния месец, нещо се случи с нея. Запозна се с едно момче, по-голямо от нея и от тогава се промени. Започна да закъснява вечер, понякога се прибираше по малките часове. Държанието й стана надменно и арогантно. Целодневно бе изнервена... Не знаех какво ставаше, но се помъчих да разговарям с нея. – Тя си взе една от кърпичките и попи сълзите си, но скоро след това на тяхно място се появиха нови. – Казах й да не се занимава с онова момче. Казах й, че няма нужда от такива приятели, но тя само ми викаше, че аз не съм разбирала нищо. Крещеше ми, че тя знае най-добре и никой друг не я разбирал.
Преглътнах, а сърцето ми заби лудешки в гърдите. Бях запозната с бунтарството в тинейджърските години. И преди бях се сблъсквала с него и от опит знаех, че нищо добро не излизаше от това.
- Госпожо, имате ли снимка на Клеар във себе си? Трябва да видя, човека, който ще търся. И ако знаете името или адреса на момчето с когото се е виждала вашата дъщеря, най-добре да ми ги дадете, за да започна издирването от него.
Госпожата зарови в дамската си чанта, след което ми подаде снимка на красиво младо момиче с лешникови очи. То не беше на повече от шеснадесет-седемнадесет години и се усмихваше заразително към обектива. Излъчваше доброта. Изведнъж се почувствах така, все едно някой ме бе ритнал в стомаха. Как можеше да се случи нещо лошо, на такова дете. Въздъхнах и подадох лист и химикал на майката на Клеар, която бързо написа име и адрес отгоре и обясни, че е помолила полицаите да й ги дадат, след като са били отишли безрезултатно да разпитат момчето.
След почти час шофиране извън града, бях стигнала до къщата на двадесет и пет годишния Скот Джоунс. През цялото време докато бях карала до там, не бях успяла да избия образа на измъчената майка. Сълзите стичащи се по разкривеното й от болка лице, се бяха запечатали в съзнанието ми. Паркирах колата пред къщата, взех дамската си чанта и излязох навън. Бе края на есента, времето бе студено, а небето мрачно. Въпросната къща бе обградена от няколко вече „голи” дървета, а самата й фасада бе запусната. Ако не беше един от прозорците, през който се виждаше светлина във вътрешната част, човек би си помислил, че къщата е необитаема. Като цяло, пред очите ми се разкри мрачна картинка, все едно излязла от някоя книга на Стивън Кинг. Заключих колата си и бързо закрачих към входната врата, където натиснах звънеца. Няколко секунди по-късно вратата се отвори и се подаде едно изпито момчешко лице. Всеки кокал под кожата прозираше грозно.
- Скот Джоунс? – надигнах вежди аз, при което момчето колебливо кимна в отговор. – Аз съм детектив Матюс. Тук съм да Ви задам няколко въпроса за Клеар Греъм. Може ли да вляза?
- Както казах и на полицията нищо не знам.
- Аз не съм от полицията господин Джоунс, а тук навън е студено. Може ли да вляза за пет минути, след което си тръгвам.
Момчето завъртя очи с досада, но все пак разтвори по-широко врата и ме пусна да мина. Къщата, бе дори още по-западнала отвътре. Всякакви боклуци се търкаляха по пода, а тапетите бяха съдрани на места. Скот ме поведе през коридора, подминавайки врата към мазето, както предположих, след което влязохме в стая, която най-вероятно трябваше да служи за всекидневна. Посочи ми едно кресло, от което аз махнах около четири бирени бутилки преди да седна, а той се настани на друго срещу мен.
- Вижте какво детектив, единственото, което знам е, че вечерта когато Клеар изчезна, аз я чаках да дойде в бара, в близост до нейния дом. Но тя така и не дойде.
Извадих цигара, запалих я виждайки пепелник на масата пред мен, след което оставих дамската си чанта на земята и загледах младежа срещу себе си. Имаше нещо странно в начина по който ми говореше. Ръцете му потреперваха от време на време, но той умело се мъчеше да го прикрие, като ги търкаше една в друга. Усещах, че нещо в това момче не е наред, но не знаех точно какво.
- А има ли някой, който да потвърди версията Ви, господин Джоунс? – запитах, тръскайки пепел от цигарата в пепелника.
- Моя приятел Том. Той беше с мен в бара. Обадете му се и го питайте, сама ще се уверите, че Ви казвам истината.
Зададох му още няколко въпроса, но през цялото време се питах, какво не беше наред. Нещо определено не бе както трябва. Сигурна бях, че съм виждала и друг път, подобни маниери.
След още няколко въпроса, се изправих на крака. Подадох му ръка, за да му благодаря за отделеното време и поемайки неговата, ясно усетих, че наистина ръката му трепереше. Присвих очи подозрително, но все пак се обърнах, готова да си тръгна. При рязкото ми завъртане обаче, съборих някаква метална кутия, която с оглушотелно дрънчене падна на пода. След което, се случиха няколко неща едновременно. Ушите ми чуха, сподавен вик, някъде от далеч, вик, който бе заглушен от нещо, което пречеше на пълното му отприщване. Обърнах се към Скот и забелязах, че лицето му бе добило налудничав израз. Очите му се бяха разширили от гняв и ме гледаше с примес от безумие и ярост. Потръпнах. Познавах този поглед, не можех да го сбъркам с нищо друго. В следващата секунда момчето се засили към мен и ме удари с все сила с юмрук в стомаха. Превих се, болката се разпростираше бързо, ръцете ми автоматично обгърнаха стомаха ми. След малко усетих нов удар, този път по главата си, при което се строполих по гръб на пода. Скот скочи отгоре ми, като започна да ме души. Ръцете му обвиваха гърлото ми и го стискаха толкова силно, все едно бяха направени от желязо. Давих се, кашлях, не бях способна да си поема дъх. Ръце ми неуспешно се мъчеха да махнат неговите от мен. Започвах да губя съзнание, а пистолета ми бе в дамската чанта, която забравих на земята до креслото. Мамка му! Вече почти не ми оставаше въздух, а единственото което виждах, бяха неговите обезумели очи. Той бе наркоман.

Двадесет и една години по-рано...


* * *


Стоях седнала до кухненската маса и запълвах картинките на оцветяванката с цветове, майка ми стоеше до мен,подпряла лакти на масата и заровила длани в косата си. Баща ми нервно крачеше из помещението и си говореше под нос. Бях едва на девет години, но знаех, че брат ми определено е загазил сериозно. Вечерният му час бе изтекал отдавна, а от него все още нямаше и следа, а родителите ми едва се държаха на ръба на нервна криза. Вече беше късно и умората завладяваше постепенно детското ми тяло, но аз отказвах да си легна. Исках да се убедя, че брат ми е добре и ще се върне вкъщи както винаги усмихнат и ведър и ще обясни на родителите ни, че просто си е загубил часовника или нещо такова. За жалост обаче нито майка ни, нито баща ни явно мислеха като мен. През последните тридесет минути обсъждаха какво наказание да му наложат.
- Само да се върне, само да се върне и ще види той! Полунощ мина, а него го няма от вече пет часа. Ще му кажа аз на него, само да влезе през вратата! – не бях виждала баща си толкова ядосан до сега, но в същото време не го бях виждала и толкова притеснен.
По принцип баща ми бе спокоен човек, който вярваше, че е възпитал децата си добре, особено батко ми. Винаги, постоянно го е хвалел и подкрепял, но приблизително от почти месец, двамата използваха и малкото време, когато се засечеха вкъщи, за да се карат. Не знаех точно за какво, понеже майка ми ме извеждаше от стаята и ме караше да и лакирам ноктите, нещо което ненавиждах, но дори и на горния етаж на къщата, заета да мацам безразборно маникюра на майка ми, чувах как баща ми вика с необичаен за него гняв.
- Виновен е тoзи Тод! Сигурна съм! – майка ми трепереше от притеснение, толкова силно, че гласа й ту се качваше, ту спадаше. – Казах му да не се сприятелява с това момче. Всичките ми приятелки са на мнение, че е разбойник. Виждал ли си татуриовките по врата и ръцете му, скъпи? Ужас! Дано, нашия син да не реши да си направи! – тя изимитира физиономия гласяща „Отвратена съм”, която на мен ми се стори забавна, при което избухнах в смях. Но на баща ми явно не му бе до ограничения театрален талант на майка ми. Той я погледна с присвити очи и направо избухна, като вулкан.
- Даниел е навън, Бог знае с кого и къде, а ти се притесняваш дали няма да се татуира! Джулия, на този свят има много по-сериозни и опасни неща от татуировките... Моля се Дани да е жив и здрав, не ми пука, дали ще дойде нашарен или облечен като клоун, стига да е ДОБРЕ!
Майка ми извърна обидено глава настрани, забарабани с нокти по масата, което явно не я успокои, затова взе един от фулмастрите ми и започна да оцветява с мен.
- Мамо, тате, не се карайте. – изрекох аз, толкова тихо, че не бях сигурна, че са ме чули. – Бати ще дойде, сигурна съм, че всеки момент...
Точно тогава, се чу как входната врата се отключва и от вън до нас долетя звука на двигател, който се отдалечаваше. Миг по-късно брат ми влезе в кухнята и замръзна на място виждайки двамата си родители, настръхнали, като котки и готови за война. Възцари се толкова тежко мълчание, че аз реших да поема нещата в мой ръце. Скочих от стола, затичах се към брат си и обгърнах кръста му с ръце, прегръщайки го.
- Здравей бате! – изрекох с усмивка на лице.
- Здрасти, малката! – усмихна ми се той в отговор. – Защо си будна още?
- Мелани, вече го видя, така че сега ти е време за сън. Хайде към леглото, скъпа. – майка ми стана, хвана ме за ръка и ме повлече към стълбите.
- Ама, ама бате... Не, мамо, чакай.
Да обаче майка ми изобщо не ме чуваше, дърпаше ме нагоре. В този момент чух как баща ми започва да крещи, след което последва плясък на шамар. Дърпах се от майка ми, но не успях да се отскубна от хватката й. Исках да знам, че брат ми е добре, трябваше да знам.
След като всички си бяха легнали и сигурно вече дори заспали, аз станах от леглото си и тръгнах в мрака към стаята на Дани. Отваряйки вратата, го видях с раница на гръб да открехва стъклото на прозореца.
- Бате! Къде отиваш? – попитах го уплашено.
- Ох, малката! Изкара ми акъла. – той се спря за миг, дойде до мен, хвана ме за рамената и ме погледна право в очите. – Виж сега, трябва за малко да се махна от тук. Обещавам да се върна скоро. Просто, моля те, недей да казваш сега на мама и татко, утре те и без това ще разберат. Не се притеснявай за мен, ей... чуваш ли ме? – каза ми нежно той, виждайки сълзите ми да се стичат по бузите. – Аз ще съм добре! Ще съм с приятели. А сега хайде към, леглото. Ще се видим.
Усмихна ми се и тръгна да излиза от прозореца.
- Бате, обичам те! – казах и едвам сподавих напиращия в гърлото ми вик.
- И аз те обичам малката! Сега отиди да легнеш.
На следващия ден в нас бе пълен хаос. Като разбраха, че брат ми е избягал от нас вечера, родителите ми направо полудяха. Звъняха на приятелски семейства, дали не е отишъл да спи у тях, звъняха дори на баба ни, която живееше на три часа път с кола от нас. Но никъде не го намериха. Дните минаваха, а аз започнах не по-малко от родителите си да се притеснявам, за брат си. Даниел винаги си беше изпълнявал обещанията, особено тези към мен, но този път имах чувството, че няма да изпълни онова, което ми даде вечерта, когато напусна. Нашите се обърнаха към полицията, казаха им за приятеля на сина им, но се оказа, че този Тод няма семейство, дори нямал дом. Полицията не успя да ни помогне, затова една вечер баща ми, вече едва държащ се на краката си от притеснение и страх, каза че отива да обикаля с колата из града да го търси. При което, аз изявих желание да отида с него. След много убеждения и разправии, макар и с нежелание, той ме взе със себе си. След около два часа обикаляне из пътищата на града, баща ми видя някакво момче да се насочва към един магазин на отсрещната улица. Той помисли, че е брат ми, паркира колата и излизайки ми каза да стоя вътре в нея. Гледайки го как се насочва към магазина, където влезе онова момче, се молех да сме намерили най-сетне Дани. По едно време момчешки смях привлече вниманието ми. Идваше от малка, тясна и почти тъмна странична уличка. Обърнах се на там, просто от интерес, но цялата настръхнах. Сърцето ми се качи в гърлото, а кислорода в колата все едно се изпари. Откопчах предпазния колан, излязох от колата и тръгнах към уличката към група момчета. Ясно бях различила горнището на брат ми на едно от момчетата седнало на земята. Но какво вършеха? Когато стигнах, две от момчетата ме изгледаха странно, след което ми се изсмяха и започнаха да ме дърпат за косата, питайки ме какво правя там. Макар цялата да се тресях от страх и да ми се искаше да побегна пищейки, аз с бавни крачки тръгнах към седналото момче. Колкото повече се приближавах, толкова повече се уверявах, че това е батко ми. Другите момчета пушеха цигари, или смъркаха нещо през носа, някой даже имаха спринцовки и аз се зачудих, дали не са лекари. Стигнах до брат си и започнах да го дърпам.
- Бате, стани! Хайде да си ходим. Майка и татко те търсят, хайде бате! Ти ми обеща, стани, моля те стани!
Но брат ми все едно не ме виждаше, само въртеше очи ту наляво, ту надясно и шептеше нещо неразбираемо. Изведнъж някой ме блъсна на земята, при което аз наддадох писък. След това пред очите ми се появи най-страшното момче, което бях виждала. Очите му бяха обезумели, разширени, тъмни като нощта и студени, като леда. Имаше татуировка на кобра увила се около череп на врата и беше слаб, толкова слаб, че приличаше на скелет. Той запуши устата ми с леко трепереща длан и започна да ми говори съскайки.
- Ей момиченце, махай се от тук! Брат ти остава с нас. Изчезвай и само да си казала на някого, че си ни видяла, ще дойда до вас и ще ти прережа гърленцето, както и това на майка ти. – той извади джобен нож и го опря в гърлото ми, при което аз подскочих от студа на метала опрян в кожата ми. От очите ми започнаха да се стичат сълзи, но не смеех дори да издам стон, уплашена от момчето. – Измитай се от тук и да не съм те видял повече, защото иначе аз ще ти дойда на гости, знам къде живееш. А за батко ти, не се тревожи, той си има ново семейство. Той отдръпна ножа и го размаха пред очите ми. – Тръгваш ли си? – попита ме той, а налудничавите му очи направо ме изгаряха.
Аз кимнах с глава. Той освободи устата ми, изправи се на крака и зачака да тръгна. Погледнах към брат си за последен път. Той лежеше все така опиянен от нещо на земята и изобщо не беше забелязал, какво се бе случило току що. Изправих се и с треперещи крака се затичах към колата. Никой не разбра какво съм видяла тази нощ, не казах на никого. Притеснявах се за Даниел, но думите на Тод ме спираха да разкажа, какво преживях онази нощ, а обезумелият му поглед се появяваше дори и в сънищата ми. Брат ми отсъства от вкъщи четири години. Връщайки се, той сложи край на безсънните нощи на родителите ми, както и на болката издълбана в лицата им. Никой не посмя да го упреква или да си излее гнева върху него, първо защото всички облекчено се радвахме на появата му и в същото време, защото Дани не приличаше на себе си. Бе отслабнал ужасно много, изглеждаше така все едно нямаше сили в тялото си и беше болен, при това тежко. Родителите ми му купиха лекарства, сиропи за кашлица, хапчета за температурата, но нямаше подобрение. Няколко седмици, след като се завърна, брат ми почина. Оказа се, че беше хванал СПИН от употрбявана спринцовка, с която бе си инжектирал хероин. В последствие на болестта имунната му система спряла да функционира и той се разболял от пневмония. Родителите ми преживяха тежко смъртта на първородното си дете и затегнаха примката на контрола около мен. А аз се заклех, че един ден ще предотвратявам подобна несправедливост и че ще се боря с хората олицетворяващи злото и причиняващи мъка на другите. Именно това ме накара да стана полицай.

Продължавах да се боря със Скот, ритах с крака във въздуха и се мъчех да го накарам да разхлаби хватката си. В очите му съзирах онази агресия, която преди толкова много време бях видяла в Тод. Натиска се засилваше, а аз не знаех още колко щях да издържа. Едната ми ръка падна на земята готова да се предаде, когато напипах металната кутия, която бях съборила. Стиснах я в ръка и ударих с колкото сила имах момчето по главата, което го накара да ме пусне. За миг се изправих на крака и го ритнах с кубинката си в лицето. Той изхвърча назад, след което аз отидох до чантата си, извадих пистолета и го насочих към него. Все още замаян от удара ми той се вцепени, забелязвайки дуото насочено срещу него. Бръкнах повторно в чантата и извадих белезници, с които го закопчах за тръбата на парното.
- Къде е Клеар? – почти извиках. Той обаче се направи, че не ме е чул. Сритах го в слабините, при което той извика и се загърчи на пода. – КЪДЕ, ДА ТЕ ВЗЕМАТ МЪТНИТЕ, СИ ЗАТВОРИЛ МОМИЧЕТО? – вече бясно изкрещях.
- В мазето. В мазето е... – със свободната си ръка той притискаше чатала си и продължаваше да се вие от болка.
Не почаках и миг повече. Побегнах към вратата в коридора, която мислех, че води към мазето. Светнах ключа на лампата и забързах надолу по стълбите в сумрачното помещение. Вцепених се от гледката разкрила се пред очите ми. Момичето от снимката, почти не приличаше на себе си. Бе завързана за легло, лицето й бе в кръв, косата й се бе спластила и разрошила, а дрехите й бяха разкъсани. Плат, завързан за тила й покриваше устата й, а когато ме видя, очите й, с размазан от плач грим около тях се приковаха в мен. Тя започна да се мята на едно място и да се мъчи да каже нещо, което обаче платът спираше. Господи! Усетих как за секунда сърцето ми спря да бие, а ледени тръпки полазиха по гърба ми. Преглътнах надигащото се гадене и бързо се приближих към нея, като развързах ръцете й, тя сама смъкна пречещия на устата й плат и скочи върху мен обгръщайки ме силно с ръце. Цялата се тресеше, прегръщаше ме и плачеше с глас. Сложих моите ръце на гърба й и започнах да я утешавам. Стоновете й пронизваха ушите ми, сълзите й напояваха якето ми и в този момент представяйки си какви отвратителни неща й е причинявало онова чудовище горе, аз се оставих на емоциите си и заплаках с нея.
След като изчакахме полицията да дойде и Клеар да разкаже за случилото се, аз я качих в колата си и тръгнахме към нейния дом. В мига, в който майка й видя приближаващата ми към къщата й кола, изскочи на входната врата. Клеар излезе от автомобила, за миг-два остана неподвижна, но когато госпожа Греъм тръгна към нея бързайки с изписани облекчение, радост и ужас виждайки как изглежда дъщеря й, Клеар тръгна напред към нея стремглаво. Майка й разтвори ръце, а когато те се обвиха около дъщеря й, тя се впи в детето си и зарида. Госпожа Греъм, ту прегръщаше Клеар, ту поемаше лицето й в ръце, при което още и още сълзи се стичаха по страните и на двете.
- Мамо, извинявай! – с хълцане започна Клеар. – Никога повече няма да постъпвам така. Съжалявам, мамо, прости ми, обещавам вече да те слушам...Толкова съжалявам... – тя се задави в собствената си мъка и отново притисна глава към гърдите на майка си.
Очите ми се насълзиха гледайки ги. Спомних си за брат ми и за момента, в който когато се прибра, му бях скочила на врата плачейки не по-малко от госпожа Греъм.
Майката на Клеар дойде до мен, като не изпускаше с едната си ръка раменете на дъщеря си.
- Не знам как да Ви благодаря детектив Матюс, Вие върнахте живота обратно в дома ни. Благодаря Ви! – тя ми подаде плик, в който когато разгърнах , забелязах хонорара си.
- Това ми е работата, госпожо Греъм! – отвърнах. – Но този път, бе много повече от това... – подадох плика обратно към жената, като бях сигурна, че това са последните й спестявания,
- а тя с невярващи очи, го пое от ръцете ми. – Просто се радвам, че успях да помогна.
Бях безсилна да променя миналото и да върна брат си, но точно този случай и спасяването на Клеар, възприемах като възмездие за неговата смърт.
- Бог да е с теб, дете! – с треперещ глас, слагайки ръка на рамото ми, каза госпожа Греъм. Нови сълзи се търкулнаха надолу по бузите й. – Благодаря ти! Благодаря ти, от все сърце и знай, че винаги си добре дошла в нашия дом.
- Аз, Ви благодаря. – отвърнах поглеждайки към Клеар, която ми се усмихна.
Двете се запътиха към входа на къщата, а аз влязох в колата си. Обърнах се за последно към тях и се усмихнах, виждайки ги да прекрачват вратата на дома си. Надявах се, че за напред Клеар, наистина щеше да слуша родителите си повече.
Което ме подсети. Извадих мобилния си телефон и набрах нужния ми номер.
- Ало, здравей, мамо! Виж какво, мислех си да приема все пак да изляза с племенника на Сюзън. Така де, нищо няма да ми стане, нали? ОБАЧЕ не си прави планове, че ще нося ОНОВА нещо! Да, точно така, за роклята говоря.
Затворих телефона, усмихнах се и подкарах колата. „Да, човек трябваше да слуша родителите си, но не за АБСОЛЮТНО всичко!” – помислих си, представяйки си абсурдната и разголена дреха на цветя, която ми беше подарила майка ми.

В подкрепа на борбата със СПИН и наркотиците.



10 декември, 2010