$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Замръзнала прошка

Една Коледна история


Дъжда валеше като из ведро. Проливен, безспирен и студен. Усещах как дрехите ми бяха вече подгизнали, но оставях капчиците вода да се стичат върху ми, да се сливат и преплитат на едно с топлите ми сълзи и да падат на долу по лицето ми. Бях вир вода, но все пак не помръдвах от пейката под откритото небе, упорито стоях молейки се дъжда да отмие болката, която се бе настанила удобно в гърдите ми, правейки дишането непосилна задача. Буря определено имаше, но не тази, която бе сковала града, а тази която се вихреше в мен. Агонията и гнева, играеха безпощадна игра в душата ми, сякаш целта им бе да смажат тялото ми и разкъсат сърцето ми. В ръката си държах, вече на половина празна бутилка с уиски, от която отпивах от време на време. Надявах се алкохолът да притъпи сетивата ми, така че да ме направи недосегаем за собствената ми болка и емоции. До този момент резултат нямаше, все още усещах изпепеляващото чувство на яд и гняв, както и неспирната мъка, караща ме да се давя в безмълвни обвинения и стонове. Надигнах бутилката за сетен път и както и предходните, топла вълна обля тялото ми, сгря мускулите ми за един недостатъчен миг и след това изчезна, толкова бързо и внезапно, както се бе появила. Въздъхнах... Бях се примирил да губя в този живот. От малко хлапе насам, претърпявах загуба след загуба. Имах опит с несполуката, като че ли тя бе единствената вярна спътница по пътя ми. Тя ме бе навестявала в училище, в колежа, както и в работата ми. Несполуката навести и домът ми, при което брака ми се бе сринал с грандиозна сила. В резултат на тази наша „дружба” с тази моя трагична „приятелка”, в момента бях един „щастливо” разведен мъж със средна диплома от третият колеж, в който бях успял да се задържа без да ме изхвърлят и със скромна работа в компания, която ненавиждах. Бях свикнал с всичко това, бях се примирил с факта че явно съдбата обичаше в свободното си време да се забавлява измисляйки нови шеги с който да провали живота ми. Но всяка година, идвайки днешната дата имаше нещо, което никога няма да ми даде покой и мира. Нещо, което ме терзаеше с години. Единственото нещо, с което не можех просто да свикна. Винаги смятах за странно, как деня, който всички чакаха с нетърпение, аз проклинах с презрение. Двадесет и пети декември бе дата, която малките деца заграждаха в календарите, представяйки си купища подаръци и веселие, а за мен бе дата която исках да изтрия от всякъде. Въздъхнах и надигнах бутилката за кой ли път. Загледах се в хората бързащи по улицата. Всеки държеше в едната си ръка чадър, а в другата стискаше пакети и торби. Явно всички се приготвяха за предстоящият празник, жалко за тях, че Бъдни вечер ги посрещна с дъжд, а не с мечтаният от всички сняг. Отпих от уискито усещайки със задоволство изгарящият му вкус да слиза надолу по гърлото ми и да се разлива в гърдите ми. Погледа ми се плъзна по стъклената бутилка в ръцете ми и със съжаление установих, че малко ми оставаше докато я пресуша. Сетих се за думите на баща ми: „Когато живота ти, ти завърти някой номер, ти завърти един „Джеймисън.” Клатейки глава, усетих погнуса да се изписва на лицето ми. Мразех баща си, мразех и себе си, за това, че приличах на него. Изведнъж усетих как главата ми започна да се мотае, погледа ми се замрежи и светът започна леко да танцува пред очите ми. Алкохолът определено се просмукваше от тялото ми и завладяваше мозъка ми, опияняваше съзнанието ми и ме караше да се чувствам странно безтегловен. Всичко сякаш забавяше ход, а аз бях единственият способен да го види. Усетих телефона да вибрира в джоба ми и от третия опит успях да го извадя и натисна бутона за отговор.
- Ало. – гласът ми прозвуча мудно и провлачено.
- КЪДЕ СИ СЕ ЗАПИЛЯЛ? – работодателя ми крещеше с все сила в телефонната слушалка, което ме накара да отдръпна апарата на сантиметри разстояние от ухото си. – ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА В ОФИСА НЕПРОКОПСАНИК ТАКЪВ И МИ ПРЕДАЙ ДОКЛАДИТЕ, КОИТО ПОРЪЧАХ ПРЕДИ ПЕТ ЧАСА! – определено беше бесен. Чудех се каква ли щеше да му е реакцията, ако му кажех, че изобщо не се сещам за какви проклети доклади ми говори.

- Хубаво. – отговорих толкова незаинтересовано, че дори и на пияна глава усетих как раздразнението в гласа му се покачи.
- Това да ти е за последен път ИДИОТ ТАКЪВ! – излая в отговор шефа ми. – Ако се повтори само дори още ЕДИН път, ще отидеш директно на улицата. ЯСЕН ЛИ СЪМ? А сега се довлечи веднага тук.
Връзката прекъсна. Прибрах телефона в джоба си, имитирайки с разкривена гримаса неговото „ясен ли съм?”, което чувах доста често последните няколко месеца. „Ясен ли съм за това, ясен ли съм за онова...?!” – мънках под нос аз изправяйки се на крака, леко залитайки. Беше ми писнало от този човек, само да стигнех в офиса, щях да му кажа колко ясно-неясен ми е с един ритник отзад. Затътрих крака, по мокрия асфалт, криволичейки съвсем незабележимо, поне според мен. Прекосих малката градинка срещу ми, след което продължих право напред към сградата на офиса. А пресичайки улицата, в главата ми звучеше на повторение омразната реплика на шефа ми.
Изведнъж ярка светлина идваща от лявата ми страна, ме обгърна и заслепи. Ушите ми доловиха бясно звучене на клаксон. Пак и пак и пак. Внезапно усетих нещо да ме отблъсква силно и болезнено, при което краката ми се отлепиха от земята и аз полетях във въздуха. Усетих студения и мокър цимент, толкова безпощадно твърд падайки на него. След което, всичко се изгуби...

Двадесет и две години по-рано.
24-ти декември.

- Хайде мамо, по-бързо, по-бързо! – смеех се и обикалях около майка си, която носеше, голяма елха на гръб и ми се смееше в отговор. – Мамо, побързай, моля те! Искам да я украсим, за да не ни подмине Дядо Коледа.
- Слънчице, Дядо Коледа да ни е подминавал друга година? – майка вече бършеше капчици пот избили на челото й, опитвайки се да качи голямата елха по стъпалата на входа, до вратата на апартамента ни.
- Не е, но ако не я украсим днес, утре може да е първата година, в която да ни подмине. А аз, наистина искам онази количка, мамо! – казах жално и направих онази физиономия на малко кученце, пред която знаех, че майка ми е безсилна.
- Добре, добре ще побързам. – закачливо отговори, разрошвайки с ръка косата ми.
В този момент, на етажа се отвори вратата на апартамента на госпожа Бийгъл. Тя бе възрастна жена, винаги беше намусена, все едно постоянно изпитваше болка. Баща ми я наричаше „неощастливена мъжемразка”, а аз колкото и пъти да го питах какво означава това, той винаги отказваше да ми каже. Затова се наложи да обикалям из къщи и да повтарям „неощастливена” поне десет пъти, след което и „мъжемразка” още толкова, докато майка ми не се видя в чудо и ми обясни, че това означавало „неомъжена жена, която не харесва мъжете.” Още на следващия ден, започнах да наричам така момичетата от групата ми в забавачницата, при което учителката незнайно за мен защо, се обади на родителите ми, да ги предупреди, че ме наказва за това, че съм използвал „мръсен език”. Странното беше, че преди да отида на забавачница, си бях измил зъбите, та как ли учителката реши, че езика ми е мръсен, не знаех.
Госпожа Бийгъл, стоеше пред вратата си и гледаше въз косо мен и майка ми.
- Сара, къде е мъжа ти? Защо той не носи тази тежка елха нагоре? – попита с нескрита злоба старицата.
- О, госпожо Бийгъл, здравейте. Съпругът ми още не се е върнал от работа , но не се притеснявайте, аз се справям с положението. – майка отговори с любезна усмивка на лице в отговор. Чудех й се как може да е винаги толкова добра, дори и с тази вещица, която ми бе счупила предната количка стъпвайки нарочно отгоре й.
- Да бе, на работа! – изсмя се възрастната госпожа. – Кой знае, в коя кръчма се налива с уиски. А този малък разбойник, защо не ти помогне с елхата Сара? Вечно ли ти трябва да вършиш всичко?
- Госпожо, синът ми е едва на осем, още не е достатъчно голям и силен, за да вдигне цяла елха.
- Малък друг път! Просто е нехранимайко, като баща си. Повярвай ми Сара, това момченце е с лоши гени. Крушата не пада по-далеч от дървото, помни ми думите. Някой ден, ще е същия бездарник, като съпруга ти.
Госпожа Бийгъл, се завъртя и влезе обратно в дома си, като си мъмреше нещо под нос, което звучеше, като: „Винаги жените да вършат всичко, мъжете не могат и носа си да избършат сами!” С майка се прибрахме и украсихме елхата, която с всичките гирлянди и играчки приличаше на извадена от приказките. Няколко часа по-късно, когато слънцето отдавна се бе скрило, баща ми се прибра. С залитане и препъване на краката стигна до всекидневната, където аз и майка си играхме около коледното дръвче.
- ТАТЕ! – извиках и изтичах да го прегърна, но той ме избута на една страна без дори и да ме погледне.
- Скъпи, какво правиш? Не го блъскай така! – извика майка притеснено. – Къде отиваш, ела да хапнеш, оставила съм ти за вечеря пилешка супа.
- Не ща да ям! – извика боботещо баща ми, при което аз подскочих уплашено и се скрих зад дивана. – Отивам да спя. Не ти ща супата.
- Моля те, хапни преди да легнеш. – каза майка ми в отговор, при което леко го хвана за лакътя, за да го спре.
Баща ми се извърна, очите ми се разшириха от ужас и сърцето ми заби бясно, като видях как той удря с опакото на ръката си майка, при което тя залитна и падна точно върху украсената елха. Под тялото й се чу звука на натрошени стъклени играчки, а тя самата започна да плаче държейки се за зачервената си страна.
- НЕЕЕЕЕЕ! – изкочих из зад меката мебел и се насочих към родителите си, също плачейки и подсмърчайки. – ТАТЕ, НЕЕЕЕ, ОСТАВИ МАМА, МОЛЯ ТЕ ОСТВИ МАМА! – давих се в хълцане и викове и дърпах баща си за крачола на панталона.
- Махни се от мен малък лигльо, че ти ще си следващия. – изломоти едва разбираемо той.
Майка ме хвана за раменете, притегли ме към себе си и все още ридаейки ме прегърна, като остави мъжа си да отиде в спалнята. По-късно, когато ме сложи да спя, я попитах защо татко бе постъпил така. Казах й, че ме е страх и, че не искам да го виждам повече. При което майка, ме целуна леко по челото, погали ме и ме зави по-плътно с одеялото.
- Слънчице, недей така. – упрекна ме тя, макар и с нежен тон. – Той е твой баща. Каквото и да направи или да каже, никога няма да промени факта, че ти е родител. Не бъди суров към него. Той те обича, повярвай ми, обича и мен, просто понякога греши, като всички останали хора. Но ти трябва да му простиш, винаги трябва да му прощаваш миличък, защото ти си част от него, вие сте една кръв. Един ден той ще съжалява за грешките си, знам го, ще се разкайва, тогава не бъди груб, не му посочвай неправдите които е правил и не му се сърди, а просто му дай прошката си. Няма по-голям дар, и по-голям акт на сърцето от прошката. А сега заспивай, за да може по-скоро да дойде утрешният ден и да видим какво ще ти донесе Дядо Коледа.
На следващия ден навън се вихреше снежна буря, а снежинките се сипеха толкова гъсто, че нищо не се виждаше освен една бяла пелена. Тъкмо разопаковах подаръците си, щастлив под елхата, когато чух виковете на родителите си идващи от спалнята. Пак се караха. „Отиди с колата да ми купиш уиски, чу ли ме? – викаше баща ми. – Имам нужда да пийна нещо.” Миг по-късно майка ми излезе от стаята с леко насълзени очи. Дойде до мен, прегърна ме и ме попита дали Дядо Коледа ми е подарил, това което съм искал. След като си облече палтото и си взе ключовете, тя дойде да ме целуне и да ми каже, че скоро ще се върне, за да си поиграем с новата ми количка. Излезе, а аз стоях и я чаках. Чаках я загледан във входната врата, чаках я гледайки през прозореца, чаках я гледайки стрелките на часовника качвайки се една върху друга, разделяйки се и събирайки се на ново, но така и не успях да я дочакам. Майка ми бе починала в автомобилна катастрофа, поради липса на видимост от снежната вихрушка, по пътя към магазина, за да купи уиски на баща ми. Същата вечер плаках без да спирам, чак до сутринта, когато изморен от болката и сълзите, бях заспал стискайки новата си количка.
С годините съвсем се бях отчуждил от баща си, упреквах него за случилото се. Не бях му говорил с години. Когато бях на петнадесет напуснах дома си, започнах да работя и уча едновременно. Доста пъти той се опита да се свърже с мен по телефона, но аз му затварях в мига, в който чуех гласа му. Писмата му пък връщах обратно до подателя, без дори да ги отворя. Само два пъти чух нещо за него, единият път, когато получи инсулт, който го парализира от кръста на долу и го настани в инвалидна количка, тогава платих разноските в болницата. И когато, го настаниха в старчески дом, за който плащах аз, всяка година.

Отворих очи и изпитах болка от луминесцентното осветление, което се вряза в зрението ми. Главата ме болеше, а в съзнанието ми все още личаха картини от онзи ден, в който видях майка си за последен път. С усилие се надигнах на леглото, на което бях легнал. „Къде се намирам, за Бога?” – промълвих.
- Весела Коледа! – гласа на непозната жена, ме накара да подскоча. – Ооо, извинете, не исках да Ви стресна. Вие сте в болница, след като сте били блъснат от кола. Аз съм медицинската Ви сестра. Спокойно,– изсмя се тя, като че ли на опулената ми и изненадана физиономия, - всичко е наред, разминахте се само с няколко натъртвания и рана на главата, но иначе сте в отлично здраве.
Чак тогава се сетих за светлината и сблъсъка от миналата вечер. Усетих и бинта на главата си. Никога повече нямаше да близна алкохол, заклех се. „По дяволите, можеше и да умра.” – помислих си и отново се сетих за майка си, чието лице изникна пред очите ми, а те се насълзиха тъгувайки по нея.
- Можем да Ви изпишем веднага, ако искате. Или може да останете за още една вечер под наблюдение...
- Не, благодаря. Трябва да тръгвам, трябва да свърша нещо. – „Което много отдавна трябваше да направя.” – добавих на ум.
Облякох се и четиридесет минути по-късно таксито ме остави пред сградата. Влетях вътре и тръгнах по коридора, без да съм сигурен къде ще ме изведе. Миг по-късно, очите ми го съзряха, стоеше на инвалидната си количка и гледаше през прозореца замислено. Тялото ми изтръпна, бях отлагал този миг толкова много пъти, че се питах дали някога ще настъпи. Ето, че сега момента дойде, а аз не можех да събера смелост. Поех си дълбоко въздух и закрачих към мъжа. Сложих ръка на рамото му изричайки: „Татко.” Той се обърна, очите му първоначално се разшириха в недоумение, а после насълзиха в умиление. Той сложи топлата си ръка, върху моята, а сълзите му вече се стичаха безспир, надолу към брадичката му.
- Аз, съжа-съжа... – започна да хлипа и хълца и да стиска по-силно и по-силно ръката ми.
- Знам татко, знам! – прекъснах го, навеждайки се да го прегърна, както не бях правил от невръстно момче.
След което се изправих на крака, хванах дръжките на инвалидната му количка и го насочих към изхода.
- Хайде да се разходим малко на въздух. – казах. И погледнах през прозореца, където видях първата снежинка за тази година. – И не ме гледай така в главата, - засмях се, - знам че съм бинтован. Май има доста да си разказваме. О, и Весела Коледа татко!
Продължих да го бутам, гледайки как той трие сълзите си и ми се усмихва с истинска бащинска обич.
Знаех, че някъде на небето, точно в този момент и майка ни се усмихваше широко, с обич изписана на лице. Знаех го. Усещах го.


23 декември, 2010