$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

В търсене на себе си...

Ден след ден се борим да отстоим себе си, нощ след нощ постепенно забравяме, какви сме били в началото!
Кои наистина сме ние? Кое е нашето истинско аз, след като твърдим и се бием в гърдите, че сме хора с принципи, че никога не бихме нарушили границите, които сами си поставяме, а съвсем скоро след това си казваме: "Какво пък толкова?!" и смело разбиваме обещания и клетви.
Често се питаме какъв е смисъла на живота ни. Често се чудим как нещата се изплъзват от ръцете ни и се преобръщат до неузнаваемост. Понякога губим контрол над всичко, над самите себе си дори...учудваме се на какво сме способни и на какво не, независимо какво твърдим и изричаме. Много често грешим. Правим грешка след грешка, осъзнато или не объркваме всичко. След това търсим прошка, каквато ние сами не бихме дали, но изискваме що се отнася до нас самите. Забравяме, че прошката е акт на сърцето, инатим се и отказваме да я дадем, не осъзнаваме, че и това е грешка. Дъним се, падаме здраво надолу, озоваваме се в пълен мрак и се молим за малко светлина, чудим се на къде да поемем... Когато обаче получим дори малка искрица, запалена кибритена клечка, ние виждаме в нея пожар и лакомо тръгваме, към мечтаната светлина...докато не се опарим, точно като нощните пеперуди запалени от топлината на светещата крушка.
Къде си вземаме поука, къде не, само ние самите си знаем. Понякога сме готови въпреки, че веднъж сме се опарили, втори път направо да изгорим...
Търсим любовта под дърво и камък, надяваме се да срещнем някой, който да е изваден от мечтите ни, не осъзнаваме, че съвършенство в един несъвършен свят няма. Затова упорито търсим, понякога подминавайки любовта, оставаме слепи за нея, заслепени от идеалите в главите ни. Друг път се хващаме за първия човек, мислейки си, че го обичаме и някак съумяваме да търпим чуждите грешки на наш гръб. Обичаме, мразим, после пак обичаме...забавно нали?
Харесваме да си мислим, че сме си самодостатъчни, че нямаме нужда от никого, започваме да търсим само удоволствие и наслада, а нима някоя вечер когато сме сами не се чувстваме нещастни и забравени..? Късно проумяваме, че живота не е устроен за един, че денят не носи наслада, когато си сам и нощите не са така уютни, когато няма кой да те прегърне. Животът е живот, когато има с кого да го споделиш.

Лесно забравяме, че нищо не е вечно, затова понякога подхождаме все едно всичко е даденост и често губим - работа, дом, семейство, любов... Имаме склонността да рушим, независимо колко сме се трудили или потили, за да изградим нещо, в някой момент на слабост или безпомощност трошим, събаряме и рушим, без да се замислим. Без да разберем, че каквото и да направим, го правим за себе си и че после сами ще страдаме. Света никога няма да спре да се върти заради болката ни, живота ще продължава да тече и малко хора ще спрат до теб истински загрижени...а от ден на ден тези хора ще стават все по-малко и по-малко, докато накрая осъзнаем, че дори и хорското съжаление се е изчерпало, а ние стоим все още на земята и сме толкова криворазбрани, колкото сме били сядайки на нея.
Правим се на някой друг, налагаме се да се променим, да станем по силни...говорим, клюкарстваме, гледаме покрай живота на другите да нехаем за своя собствен. Слаби сме да разрешим собствените си проблеми, но самоуверено се месим в решенията на другите.
Искаме всичко, искаме го сега и накуп, при това едва ли не да ни се поднесе на тепсия. Забравяме, че трябва да караме бавно, стъпка по стъпка и че за да удовлетворим всичките си желания трябва търпеливо да се трудим да ги изпълним едно по едно. А дори и да не получим всичко, трябва да сме благодарни, че все пак сме получили нещо.
Използваме хората, възползваме се от тях, присмиваме им се, понякога даже ги обиждаме и съвсем умишлено ги нараняваме - чудя се как спим спокойно вечер!?!
Гоним цели и амбиции през целия си живот, когато накрая ги стигнем дали сме склонни да се обърнем назад и да видим колко болка сме причинили, колко хора сме наранили, колко неща сме разбили... ще се запитаме ли дали всичко това си е струвало..?
Искаме да стигнем звездите, а не смеем да се отлепим от земята, от предразсъдъци. Винаги предпочитаме да гледаме на всичко от смешната част, защото осъзнаваме, че погледнем ли реално, на дали ще издържим натиска на собствената си съвест и малоценност.
Отдаваме прекалено много значение на парите, позволяваме им да се превърнат цел, в алчност и маниацизъм. Мислим си, че колкото повече имаме ще бъдем толкова по-щастливи, после горчиво разбираме, че парите винаги са били само средство, от което трябва да имаш толкова, колкото да ти стигат, защото колкото повече трупаш, толкова повече се превръщаш в жертва къде на себе си, къде на някой друг!
Правим се на велики, надуваме се като балони под налягане, всъщност не забелязваме, колко смешни сме в очите на другите. Обичаме да се правим на хитри и да крадем от живота, намаляме годините си за пред всички, преди да осъзнаем колко много всъщност живота е окрал от нас. Тогава съзнавайки това решаваме да се правим на умни, подлагаме се на хирургически намеси, малко тук, малко там, накрая живота се връща ,за да ни смаже официално с цялата си сила и вместо от начало да бъдем естествени, накрая сме меко казано по-зле и от изкуствени.
Понякога си позволяваме да се държим, като деца - не се вслушваме в разума, пуфтим, тръшкаме се, придаваме си важности и правим мурафети, дали заради стремежа си да запазим детското в нас или факта, че вече сме големи и имаме отговорности не ни изнася...не проумяваме, че това не е начина, оставяме детските навици и привички да се покажат из зад зрелите ни и попораснали лица. Не разбираме, че само глупавият човек не се променя, не пораства и остава роб на собствената си безразсъдност.
Създаваме запознанства и приятелства, някой с причина други с годността на година.
Объркани, вечно сме объркани, не знаейки на къде да поемем, не знаейки какво ни чака, не знаейки изхода от всичко....
Приятели, важното е да разберете кои сте, важното е да успеете да усетите истинската любов, тази която е един път в живота, не тази, която виждаме във всеки потенциално красив или привидно и лъжливо добър човек. Трябва да се научим да прощаваме, да се научим да даваме преди да искаме. Да правим добро не само заради нас самите, не за да получим нещо в замяна или от скрити цели, а защото това е правилното! Стига сме се лутали на тъмно, стига сме се самосъжалявали или предавали. Светлина можем да намерим дори и там където най-малко подозираме стига да съумеем да се научим, как да отворим очите си и да виждаме правилно! Помнете: Големите чудеса се крият в най-малките неща.
Така, че оползотворете днешния ден, направете го смислен. Усмихвайте се, вижте се с хората който, са ви на сърце, с приятелите със семейството. Бъдете истински и позитивни и най-вече ОБИЧАЙТЕ!
Любовта е нещото, което е способно да ни накара да направим и най-не възможните неща. Любовта дава смисъл на всичко, дори там където никой не вижда такъв!


14 октомври, 2010