$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Цената на мечтите…

Стреснато отворих очи. Сърцето ми биеше така сякаш мислеше, че всеки удар му е последния, а самата аз едвам се сещах как точно се дишаше. Изправих се до седнало положение в леглото и всячески си налагах да дишам дълбоко и равномерно. Сънят, който току що бях сънувала беше объркал целият ми организъм, бе вледенил, крайниците ми и накарал тялото ми да плувне в пот. Тръснах глава, като се опитвах да прогоня картините от съня си, които инатливо все едно с цел да ме дразнят продължаваха да се редят пред очите ми. Гадеше ми се, усещах натрапчивият и кисел вкус в устата си да се надига. Изтичах, преплитайки крака в банята и се надвесих над тоалетната чиния молейки се всичко да приключи бързо. Стомахът ми се бунтуваше и преобръщаше в някакъв протест, който не разбирах.
Пет минути по-късно вече тътрех слабото си тяло, което днес тежеше като че ли цял тон, към кухнята. Направих си чаша ароматно кафе и седнах на стола до чисто новата си мраморна маса, доставена ми вчера от Италия. Погледнах към часовника, когато удари на кръгъл час, все едно ми се присмиваше закачен високо на стената, за дето поредна сутрин ставах преди самото слънце да се е събудило. „Страхотно – помислих си, - още три часа, които да се чудя как да запълня.” Подпрях глава на дланта си. Винаги бях смятала, че минутите и часовете на бездействие са пропилян живот. Така де. Времето е живот и животът е време, следователно похабиш ли едното, значи автоматично прахосваш другото. Изпухтях и започнах нервно да барабаня с пръсти по скъпия мрамор. Представях си изражението на Стенли, (мъжът с който се срещах от година) когато разбереше по-късно днес за недоспиването, което не ме беше пощадило и тази сутрин. Лицето му щеше да се изкриви от загриженост, бях сигурна. Горкият Стенли, толкова го бе грижа за мен и ме обичаше, а аз не можех да му отговоря със същото. Имах усещането, че бях неспособна да обичам някой друг освен себе си.
Погледа ми се движеше наляво-надясно и обхождаше целият мезонет, който наричах свой дом. Скъпите мебели, скъпите килими и пердета. Правените по поръчка украшения и уреди по последен писък на техниката. Всичко в жилището ми крещеше ЛУКС, но на фона на богато обзаведените помещения, натруфените рафтове и библиотеки, душата ми беше празна и куха черупка. Това всъщност беше, най-смешния и в същото време най-болезнен контраст. В стремежа си да обогатя себе си бях наблъскала домът си с всевъзможни скъпи неща. Сега като се замислех, беше абсурдно сервиза от китайски порцелан за който бях похарчила цяло състояние да е критерии за изискания ми вкус. Или пък всички онези книги, които никога не бях чела, но които трупах самодоволно по рафтовете на библиотеката, да говореха, колко интелигентна и начетена съм. В никакъв случай растенията, които едва не уморих, не ме правеха по-малко самотна от това което бях.
Желанието ми, когато купувах това място в центъра на космополитния град, беше да го изпълня с неща, които винаги са ми липсвали и които смятах, че ще ме направят щастлива. Но днес, гледайки цялото това обзавеждане, съзнавах, че след залез слънце, прибирайки се тук завиждах на стаите и помещенията. Те поне бяха изпълнени, а аз като призрак се носех из хармонията на собственото си жилище. Сама…винаги сама.

Спомена за сънят изневиделица нахлу с гръм и трясък в съзнанието ми, така безпощадно, че накара главата ми да запулсира. Образите от него затанцуваха болезнен танц, замрежвайки зрението ми и той се върна. Виждах съвсем ясно, онзи далечен ден от детството си, който бях сънувала. Онзи мрачен ден, който исках да препиша на чужд живот, но който бе оставил толкова парещи белези по мен за да знам, че е мой.
Двадесет и една години по-рано (детството, което цял живот се мъча да забравя)…
Бях на шест години. Стоях свита на кълбо на леглото в ъгъла на стаята и обгръщах силно с ръце единственото нещо, което притежавах – плюшено мече, с копчета за очи. Завивките на леглото бяха многократно късани и шити, а дюшека бе толкова твърд, че земята изглеждаше по-приветлива за сън. Бях изплашена, гледах другите деца на различни възрасти в стаята как играят, ако това можеше да се възприеме, като игра. Те скачаха едно върху друго, едни удряха други, трети плачеха, а част от тях се присмиваха на болката на останалите. Какво правех тук? – чудех се всеки Божи ден.
Стените бяха боядисани в сиво, цветът на ежедневието ни. Стаите миришеха на белина, а прозорците дори и големи бяха с решетки. Сиропиталището, беше олицетворение на ада качил се на земята.
Къде са мама и татко? – задавах този въпрос толкова дълго със сълзи на очи, че един ден едната от сестрите – временни настойници в сиропиталището ме удари през устата и ми забрани повече да споменавам каквото и да било за родителите си:
- Твоите майка и баща не те искат! Затова ти нямаш такива! От мига, когато те приехме, едва на няколко месеца, твоите родители умряха за теб! Гледай на тях, като на мъртви. – крещеше ми тя.
- Не! Нееее!– плачех аз седнала на земята. – Мама и татко ще ме вземат! Ще дойдат, ще дойдат, за… - така и не довърших това изречение, повторно ударена през устата от сестра Маргарет, се бях залюляла и паднала по гръб на пода. Плачех, сърцето ми се късаше, а белите ми дробове се деряха под виковете на собствените ми писъци.
Всъщност, онзи ден когато стоях свита в леглото, беше именно шестият ми рожден ден. Или поне денят, който сиропиталището ми бе избрал за такъв. Но за мен беше ден, като всички черни дни прекарани там.
Сестра Маргарет влезе в стаята, при което всички малки немирници забързаха стреснати към леглата си. Само Нора – едно от момиченцата поверени на грижите на същото мъчилище, на което бях и аз, дойде до края на моето легло.
- Честит рожден ден! – поздрави ме тя. – Виж, направих го за теб.- Тя протегна ръката си, в която държеше лист хартия. Взимайки го от нея, видях че всъщност е рисунка, изобразяваща малка къщичка между две големи дървета. – Това ще е твоят дом, като пораснеш. – усмихна ми се едва доловимо тя.
- Благодаря ти. – отговорих усещайки топлина да се разлива в тялото ми, все едно току-що бях изпила чаша сладък горещ чай. – Благодаря ти, Нора. Като порасна, ще имам много пари, ще купя тази къщичка и ще те взема да живееш с мен.
Очите на Нора се разшириха, придобиха светлина, изглеждаха така все едно светулки танцуваха в ярко синият цвят на ирисите й.
- Наистина ли? – почти извика от възторг тя.
- Не разбира се, не ставай глупачка! – извика сестра Маргарет дочула разговора ни. – Това момиче ще е цяла късметлийка, ако успее да си намери свястна работа, с която да си плаща храната и дупката, която ще нарича свой дом.
Усещах детските си мечти да се сриват под краката ми. Не исках да предам в нейната студена и безскрупулна власт единственото нещо, което ми даваше надежда за бъдещето.
- Не е вярно! Ще съм богата и ще имам много пари! – извиках. – Ще взема Нора с мен и ще си купуваме купища шоколади и бонбони и ще сме щастливи.
- Не, малка госпожице, това НИКОГА няма да се случи! -изкрещя в отговор сестрата. – Избий си го от малката, глупава глава.
- НЕ! НЕ! НЕ! – крещях и не спирах. –НЕ, НЕ, НЕ и пак НЕЕЕ! Ти си глупава, аз ще съм богатааааа!
От този миг помнех само как ръцете на сестра Маргарет ме хванаха и извиха. След това последваха многобройни удари с колан по гърба ми. ПЛЯС! Виках и се гърчех от болка. ПЛЯС! Усещах горещи сълзи да се стичат по бузите ми. ПЛЯС! Мечето и рисунката се изплъзнаха от ръцете ми. ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! Изведнъж всичко потъна в мрак. Когато отворих очи вече се намирах в болничната стая на сиропиталището, където единствената добра жена там – сестра Ана, се грижеше за мен.
- Добре дошла от света на сънищата. –приветства ме тя с добронамерена усмивка. – Не мърдай много, миличко, че ще те боли.
Направих опит да се вдигна от леглото, но режещата болка идваща от гърба ми ме спря. Ама какво? Защо бинт обгръщаше гърдите и гърбът ми?
- С какво заслужи тези рани, слънчице? – попита ме сестра Ана.
- Казах на сестра Маргарет, че някой ден ще съм богата и ще имам къщичка и много шоколади. – отвърнах й едва –едва.
Ана се засмя лекичко.
- Скъпо дете, няма нищо лошо в това да мечтаеш. Но сигурна ли си че това е нещото, което наистина искаш?
- Да. Това искам, това искам най-много!
- Дете мое, пожелавам ти, един ден да сбъднеш мечтите си. Но помни, че по някой път, това което искаме, не винаги е най-доброто за нас самите. Затова бъди сигурна, че това за което копнееш, ще ти донесе щастие, защото-току виж- се сбъднало, а ти се чувстваш нещастна. Така че, ти пожелавам да ти се случи най-доброто за теб! – тя отново ми се усмихна, толкова майчински, толкова топло и сърдечно. – Бъди умна, мила моя, за да си щастлива и искай само онова от което имаш нужда.

Примигнах. Нямаше го сиропиталището, нямаше я сестра Ана. Стоях сама в модерната си и луксозна кухня с вече изстиналата си чаша кафе в ръка. Усещах лекото парене на забравената болка по белезите, които бяха останали на гърба ми, като „сувенир” от колана на сестра Маргарет. Сувенир, който ми напомняше, че за мен невъзможни неща не трябва да има. Е, бях получила всичко онова, което тогава исках. Бяха ме осиновили влиятелни хора, бях се изучила и започнала доста доходоносна работа. Но винаги ми липсваше нещо, което парите в банковата ми сметка не бяха в състояние да купят.
Изведнъж ми се догади отново. Сложих ръка на устата си и затичах обратно към банята. Ужас! Само това ми липсваше, да съм получила хранително натравяне от съмнителната вечеря, която беше донесъл Стенли снощи. След, като излязох от банята, веднага се облякох и подкарах колата си към болницата, която за мой късмет се намираше само на две преки от жилището ми. Това трябваше да спре, не можеше да ми се гади точно днес, когато имах толкова важно заседание.
Час по-късно излязох от входната врата на болницата в пълен шок. Извадих мобилния си телефон от дамската си чанта и набрах номера на фирмата, като отложих заседанието и срещите си за днес. След това с треперещи пръсти набрах номера на Стенли. Цялата се тресях. Той вдигна на третото позвъняване.
- Стенли, току що излизам от болницата…не! НЕ! Чакай да ти обясня…Стенли ЩЕ СИ ИМАМЕ БЕБЕ! Бременна съм! – изкрещях толкова развълнувана. – Не! Не, няма да ми предлагаш брак по телефона, спри се! Идвам към теб.
Приключих разговора и тръгнах пеш по улицата. Изпитвах непознато чувство, крачейки бързо към мястото където бях паркирала колата. Това да не би да… Да не е… О, Боже, изпитвах най-чистата форма на щастие. Бях щастлива, чувствах се истински запълнена и завършена…


31 октомври, 2010