$(document).ready(function(){ $("a").easyTooltip(); });

Когато всичко изчезне (ПЪРВА ЧАСТ)

Болка. Силна и безпощадна болка... Чувството се разливаше в мен. Главата ми пулсираше, като бомба със закъснител, а в нея отекваше удара на две вселени сблъскали се и разбили се на парчета. Усещах цялото си тяло тежко. Направих усилие да се надигна, тъй като установих, че лежа по стомах. Опрях длани в земята и напрегнах мускули, за да се повдигна и успях. Стори ми се, че отлепих лице на около два сантиметра, но ръцете ми не издържаха и отново се забих плътно в земята. Изстенах. "Какво се случва? Къде съм?" Обърканото ми съзнание блуждаеше из лабиринта от спомени, за да си даде някакъв отговор, но нищо не изплува. Нищичко. Всичко бе потънало в тъмнина, която се разпростираше подобно на течаща по вените отрова.
Изведнъж от някъде се чуха гласове, далечни и мъгляви. Чувах ги така все едно бях под вода. Но нямаше значение, това беше достатъчно, за да забушува надеждата в мен. "Всичко ще бъде наред! Всичко ще се оправи!"
- По.. пом.. по.. - насилвах се да извикам. - П-помощ!
Звуците застиниха. Последва тишина, която изсмукваше кислорода.
- Тук съм - направих нов опит. - Помогнете м-ми! - Защо нищо не ставаше? Размърдах се, инстинктивно може би.


09 април, 2012 Коментари от Disqus.com

Преследвана от сенки

Tе отново бяха там. Сигурна бях. Макар и да се криеха в дълбокия мрак на нощта, знаех, че ТЕ са там. Стояха. Дебнеха ме. Наблюдаваха всяко мое движение и чакаха... „Какво ли всъщност чакат? – питах се. - Какво изобщо искат от мен, по дяволите? Не знам.” Вече четвърта вечер, откакто ги забелязах, двата непознати мъжки силуета не мърдат от поста си на отсрещната страна на улицата. „Знам, че не си въобразявам. Те са истински!“ Макар майка ми да не ми вярваше, нито скапаното ми гадже Джим, както и всеки на когото бях споделила, аз знаех, че те са съвсем реални. „Но защо аз? Какво съм направила?“
Обикалях в кръг в стаята си и от време на време подръпвах пердето на прозореца, като се заглеждах в двете сенки отсреща. Убедена бях, че са наясно, че знам за присъствието им. Маханах се от стъклото и отидох до дамската си чанта от където извадих кутията с цигари и запалих една. Вдишах дълбоко дима, като го оставих го да нахлуе в дробовете ми и леко да ме омае, след което бавно го изпуснах през устата. До колкото знаех никотинът помага при стрес, или поне така бях чувала.


08 юли, 2011 Коментари от Disqus.com

Защото мога

Роджър бе насочил дулото на пистолета към лицето ми. Ръката му треперeше. Знаех, че се разкъсва. Питаше се дали можеше да го направи – да дръпне спусъка и да отнеме живота на човека, който само до преди няколко месеца наричаше свой брат.
Пулсът ми се ускори. Пот се стичаше по врата ми. Изпитвах страх, но не защото всеки момент можех да напусна този свят. Не. Ужасен бе факта, че някога бях като него. Бях човек без цел и посока, нямах планове за бъдещето си, живеех така все едно нямаше да има утре. Ходех по границата на престъпността и често я пресичах, без дори да се замисля. Без дори да си задам въпроса дали всичко това си струва. Дали постъпвах правилно.
Огледах се. Служителите на банката, заедно с клиентите, се бяха свили до стената. Някои от хората гледаха ту към мен, ту към насочения срещу ми револвер и ридаейки клатеха глави в безмълвна молба. Молба да остана сред живите. Други бяха затворили очи, неспособни да издържат случващото се. Чувах виковете на полицаите отвън, които ни предупреждаваха да се откажем. Цареше пълен хаос.
- Ти ни предаде! – крещеше Роджър, а болка се изписваше в чертите му. – Предаде ни. Стана един от тях. Едно надуто богаташче. Защо? Отговори ми, защо по дяволите? – положи палец на предпазителя.


25 май, 2011 Коментари от Disqus.com

« По-стари публикации